Преди много време и аз не знам точно кога, имало трима братя. Най-малкият Иван обичал да изрязва животни от дърво. Средния Петър обичал да си похапва, а най-големият Атанас да командва по-малките.
Случило се така, че изгорял домът им, а родителите им починали. Нищо си нямали. Нито дом, нито роднини, а трябвало да преживяват някак си.
Тръгнали братята към града, работа да търсят. Вървели през гората и се сетили за едно изворче наблизо, и решили да си пийнат малко вода от него, а там седял старец и си почивал.
– Накъде сте тръгнали? – попитал ги старецът.
– Тръгнали сме да си търсим работа, дядо.
– А какво можете да правите?
– Нищо, дядо, ние сме сираци. Нямаме дом, нито помощ от някъде.
– Добре, – рекъл старецът, – аз ще ви помогна, колкото мога. Ще живеете при мен като синове.
Отишли братята в дома на стареца. Намерили си работа. Избрали си красиви момичета и се оженили.
Трите свадби станали в една и съща година. Братята се отделили и заживели със съпругите си, а старецът отново останал сам.
Най-големият брат станал лидер. Започнал всички да командва. Забогатял бързо. Средният брат отворил собствен ресторант. Той също натрупал доста пари. Най-малкият брат се изучил за дърводелец. Често играчките, които правел от дърво раздавал безплатно. Изкарвал колкото да има за хляб.
Минали три години и старецът решил да посети братята.
Почукал на вратата на най-големия. Той не го познал, затворил  вратата под носа му, дори го нарекъл просяк. Почукал старецът на вратата на средния. Той също не го познал и не го пуснал в дома си. Най-накрая стария човек отишъл при най-младия. Вратата му не била заключена, който искал можел да влезе вътре. Иван също не познал стареца, но казал на жена си да сложи масата и нагостил дошлия. Като видял, че дрехите на старецът са много окъсани, поровил в шкафа и му дал една от по-новите си дрехи.
Старецът се разплакал:
– Не ме ли позна, Иване? – попитал старият човек. – Взех те с двамата ти братя. Настаних ви в дома си и се отнасях към вас като синове.
– Татко, – възкликнал Иван, – прости ми, че не те познах. Да си жив и здрав дълги години. Благодаряти за помощта, която ни оказа тогава, цял живот ще ти бъда признателен. Остани да живееш при нас. Имам две малки момчета, които няма да те оставят да скучаеш. А в края на седмицата ще идем с теб, да видиш братята ми.
– Бях при тях, Иване, – тъжно казл старецът.- Не ме пуснаха да прекрача прага им. Загубили са всякакъв срам. Освен пари, очите им нищо друго не виждат. Станали са безчувствени. Няма значение, има кой да ги съди.
На следващия ден се чуло, че домовете на двамата по-големите братя изгорели заедно със всичкото им имущество, а те едва се спасили със семействата си от огъня. Каквито били преди, такива си и останали. Заради неблагодарността им бързо дошла и разплатата.

Село Боженци е създадено след турското нашествие в Търново в края на 16 век. Тогава от столицата на България голяма част от гражданите се заселват в трудно достъпните части на Балкана.
Сред тях е младата болярка Божана, която избира за своя убежище мястото, на което в момента е село Боженци. Синовете на болярката започнали да търгуват.
С течение на времето селото се разрастнало и през периода на Възраждането се превърнало в главно кръстовища за търговците от XVIII век. Основно от там се продавали кожа, вълна, восък и пчелен мед.
Близо до единия край на селото е запазен римски път за Габрово, а от друга страна  започва пътека за Трявна.
След Освобождението се създават фабрики, които конкурират местните занаятчии и селото започва да запада.
През 1962 г. започва реставрация на някои къщи, а също и цялостното възстановяване на селото.
Боженци е обявено за Архитектурен-исторически резерват от 28-ми януари 1964 г.
Селото е запазило възрожденска си архитектура, има забрана за строеж на сгради, които не са в унисон със стила на селото.
Тъй като жителите на селото по време на турското робство са били богати, повечето от къщите са двуетажни. Първият етаж се е използвал за магазин или работилница, а на втория живеели собствениците.

Един ден съпруг и съпруга решили да не отварят вратата на никого.
На сутринта били събудени от звънене на вратата. Погледнали и видели, че са родителите на мъжа, но не им отворили.
След известно време отново се позвъняло. Този път били родителите на жената. Те пак нямало да им отворят, но жената се разплакала, мъжът я съжалил и отворил вратата.
Минало време. Родили им се четирима сина, а на петия дъщеря. Мъжът дал голямо угощение и бил много щастлив. Приятелите му го попитали:
– Защо толкова много се радваш? По-рано, когато се раждаха синовете ти, не беше толкова щастлив.
Той се усмихнал и казал:
– Роди се тази, която ще ми отвори вратата!

38 украински евреи са преживели нацистката окупация, скривайки се в пещери.

Еврейското семейство Штермер, преживяло страшните години на нацистката окупация под земята. Естер Штермер и нейните шест деца живеели в украинско село. В края на 1941 г. в селото дошли нацисти.

Хиляди евреи били хванати и изпратени в концентрационни лагери. Но Естер успяла да спаси децата си, като се спуснала с тях в пещера, неприспособена за живот. Тази пещера станала надеждно убежище за 38 евреи.

За живота им под земята разказват синовете на Естер Саул и Сам. Единият сега е на 92 години, а другия на 86.

През 2010 г. Саул и Сам отново се спуснали в пещерата, но това направили при снимането на филма „Няма място на земята“.

– Майка ни беше много умна жена. Ако не беше тя, ние отдавна да не сме между живите, –споделя Сам Штермер.

Веднъж немски войник нахлул в пещерата, където се криели евреите. Естер му преградила пътя и казала:

– Не разбираш ли, че фюрерът губи войната, защото ние сме тук?

Можете ли да си представите еврейка, която произнася думата „фюрер“?

До април 1944 г. 38 човека, криещи се в пещерата, са живели като прилепи. Добивайки храната си нощем, привиквайки да живеят в пълна тъмнина.

След войната Саул и Сам заминали за Канада, където основали собствен бизнес.

38-те оцелели в тъмнина добили 125 деца, внуци и правнуци.

В древен Китай учените оставяли ноктите си да израснат фантастично дълги, за да демонстрират пред всички, че не се занимават с физическа работа. Какво невероятно прахосничество на милиони умели ръце!
Нима ще уважавате тези хора, за това че омаловажавали и причинявали атрофията на ръцете си, истинския инструмент на творението.
Така те заразявали с презрението си към труда и самите труженици, върху чиито практически умения се градяла цялата постройка на цивилизацията!
Занаятчиите искали синовете им „да се издигнат в обществото“ до класата на „служителите с черни костюми“.