Гриша беше най-големият от трите деца в едно семейстяо. По-малкият му брат беше с 2 години и половина по-малък от него, а сестра му с 9 години и половина.
Веднъж, когато Гриша беше вече на 14 години спореше за нещо с баща си, който беше втори по възраст между 8 деца в семейството си.
Бащата каза:
– Всяко решение, което вземаш в този дом, го вземащ за трима. Първо за себе си, второ за брат си, който ще постъпи така както и ти, и трето за сестра ти, която ще копира действията на вас двамата. Твоят брат ще се отнася към сестра ти така, както ти се отнасяш към него, а вашето отношения към нея ще повлияе на нейните очаквания от другите, включително и тези на бъдещия ѝ съпруг.
Това силно разтърси Гриша и го накара да преосмисли ролята си на по-голям брат. Той осъзнаваше, че дори и да не се стреми да влияе на околните тези, които го уважават, ще вземат решения и ще постъпват в дадени ситуации като него.
Ако той е сломен и ядосан, така те ще се държат, когато имат неприятности.
Но ако не се обесърчава в трудно време, той може да им предаде самочувствие и надежда за най-доброто.

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.

Може би сега сте останали без пукната пара. Може би сте изгубили работа си или любим човек. Може би сте неразположени или болни….. И си казвате:
– Умът ми не може да го побере, какво да правя сега?
Първо, осъзнай нацяло, че това се е случило с теб. За се измени положението, смири се. Престани да виниш другите хора, престани да упрекваш и себе си, забрави за „ако…“. Напредъкът зависи от способността ти да се примириш с положението. Смирението не означава да кажеш: „Искам да остана в тази ситуация“, а да осъзнаете, че „Какво се е случило, вече е станало, но сега започва истинската работа“.
Вместо да си кажеш: „Моя мъж е груб и непрактичен човек и аз нищо не мога да направя“, кажи нещо от рода: „Такъв е. Но аз трябва да направя нужното, а всичко останало е в ръцете на Бога“.
Или вместо да се окайвате: „Загубих всичките си спестявания, на какво ще посегна в тези трудни времена“? По-добре се окуражете: „Каквото се е случило, случило се е. Щом веднъж съм бил способен да спечеля повече пари, пак отново ще мога да го направя“.
Представете си, че сте напълнели, но много ви се иска отново да сте слабичка и стройна, както преди. Не си казвайте:
– Е, не съм толкова дебела. Мама е виновна, такъв ни е гена. Сестра ми е много по-дебела и какво? По-добре да си остана такава.
Но им и друг вариант:
– Аз съм дебела и се харесва такава, независимо колко килограма тежа, ако поискам мога да си наложа и да сваля малко от теглото си.
Вие сте се приели такъв, какъвто сте, а сега можете да се движите напред.
Да се смириш, не означава да се предадеш и да капитулираш. Да се смириш означава да осъзнаеш, че дадената ситуация е само един етап от дългото ти пътуване. Ние не знаем защо се случва това или онова в живот ни, но трябва да го приемем като знак и насока за промяна.

Агата Кристи е един от най-популярните автори на 20 век.
Нейният живот е изпълнен с противоречиви и необичайни епизоди, много от които са включени в разказите ѝ.
Както често се случва с талантливите хора, Агата е страдала от дисграфия – неспособност да пишете текст. Всички нейните творби са продиктувани.
Причината за написването на първия ѝ роман става спор със сестра ѝ, която е била писател. Спорът бил за това, дали Агата ще може да направи нещо по-полезно, отколкото сестра ѝ.
По време на Първата световна война Агата Кристи е работила като медицинска сестра във военна болница, а след това получава работа в аптека благодарение, на което е добре запозната с отровните вещества. Може би за това тайните отравянията са често срещани в книгите ѝ.
Писателката има доста интересни изказвания, едно от най-популярните е: „За свободата си струва да се бориш“.