Известният химик Уилард Гибс е един от „Зала на славата на великите американци.“ Името му носят много величини и понятия от термодинамиката: енергия на Гибс, правило на фазите на Хелмхолц-Гипс, триъгълника на Гибс …

Семейството на Гипс се състояло от двете му сестри и шурея му. Те живеели заедно през целия му живот в една и съща къща, която била много близо до училищата, в които учил ученият. Също и до колеж, в който учил и университет, в който по-късно преподавал.

Тихо провинциално градче New Haven дало на Гибс всичко необходимо за работата му: равномерен живот, много книги и красиви околности за разходки.

Едно от развлеченията на учения било приготвянето на домашни салати. Те му се отдавали, като на никой друг в къщата.

И кой може да даде на ястие такова звучно име „Хетерогенно равновесие“?!

Още в Древния Египет е прието халката да се носи на безименния пръст. Днес в някои страни е прието брачната халка да се носи на лявата ръка, а в други на дясната. Но изборът не променя пръстта.

Защо точно на безименния?

Нека да приемем, че палците са родителите, показалците са братята и сестрите, средният пръст това сте вие, безименния е вашият партньор, а кутрето вашите деца.

Съберете двете си ръце и поставете съответните пръсти един срещу друг, както е показано на снимката.

Палците се раздалечават лесно. Родителите не винаги ще бъдат с вас.

Показалците също се отделят лесно. Братята и сестрите си имат свой живот.

Същото може да се каже и за кутретата. Децата ще порастат и ще напуснат родителите си.

Но безименните пръсти не се отварят, колкото и да се стараете. Това е така, защото съпрузите трябва да изживеят своя живот заедно.

Така всичко е поставено на мястото си. Обичайте и бъдете обичани!

Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Хейли  от Бангор, отпразнува 18-я си рожден ден сама.

На празникът на девойката никой не дошъл. И ще попитате: Защо?

Защото Хейли е аутист. Въпреки всичко сестра ѝ я описва като „удивителен човек“.

На рождения си ден Хейли седяла и чакала, кога ще дойдат приятелите ѝ. Тя искала да ги зарадва, да им достави удоволствие, но никой не дошъл и тя седяла сама.

Девойката сама изяла тортата, заливайки се в сълзи. Умът ѝ е на нивото на дете, но и такъв човек може да усети, кога е отхвърлен.

Може ли такива юноши да бъдат отхвърлени по този начин? Нима те не се нуждаят от малко радост, щастие и любов.

Ако видите човек подобен на Хейли, не го подминавайте с отвращение….

Доставите поне малко радост на такъв човек и ще се почувствате по-щастливи….

Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.

Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.

След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.

– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..

Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:

– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.

Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.

Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.

Но идваше момент, когато Янко решаваше:

– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.

Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.

След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..

Колегите на Данаилова ѝ казваха:

– Защо го търпиш?

– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.

– Той пречи на останалите деца.

Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:

– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.

– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.

Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.

Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:

– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.

След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:

„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.

Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:

– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.

На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.

Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.

След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.

След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:

– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.

Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.