Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.

Венета постоянно чуваше около себе си:

– Чух, че тя била …

– Не знаете ли, че той е …

Тя се притесняваше от тези клюки, защото лично познаваше тези хора.

Един ден Венета попита майка си:

– Какво да кажа на тези, когато злословят?

– Ти обичаш ли тези момичета и момчета? – попита майката.

– Да и знам, че това, което казват за тях, не винаги е истина.

– „Любовта покрива много грехове“, – цитира майката.

– Какво означава това? – тръсна глава Венета.

– Любовта не злепоставя. Не клюкарства. Ако любовта казва нещо, тя говори думи на защита.

– Аха, – малко нерешително каза Венета.

А майка ѝ продължи:

– Ако някой се нуждае от защита, действай. Плати сметката за тока на семейство в затруднение. Насърчи скарали се приятели, помогни им да се сдобрят. „Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили“.

Всичко бе невероятно. Давид бягаше със майка си и сестра си от преследване в собствената си страна.

Възрастно семейство им предложи средства, храна и дрехи, за да могат спокойно да посрещнат нуждите си.

– Никога не бих повярвал това, ако не го бях видял с очите си, – споделяше по-късно Давид. – Те изобщо не ни познаваха. Ами ако бяхме злоупотребили с тях? Щяха да пострадат. Те постъпиха много смело, мога да кажа дори безразсъдно, но … нашите нужди бяха посрещнати.

Бог точно така иска да се грижим за другите, особено бежанците. Той ни насърчава, да ги обичаме като себе си.

По-късно Давид, когато създаде свое собствено семейство, по примера на хората, които им бяха помогнали, той и жена му поканиха бежанци да живеят у тях, докато се устроят.

Бог приветства непознатия и ни подтиква да го посрещнем по същия начин.

Милен се смяташе все още за християнин.

Един ден той уведоми своите приятели, семейството си и всички, които посещаваха неговата църква:

– Аз не премахвам Исус от живота си, но изоставям религията. Просто напускам религията, не и Исус.

– Какво означава това, – изумени ги попитаха вярващите, които го познаваха.

– Исус все още ще бъде неразделна част от живота ми, просто ще се отърва от всички традиционни начини, по които хората са поддържали тясна връзка с Исус. Това няма да има ефект върху вярата ми. Исус и аз все още ще бъдем много близки. Просто няма да правя всичките тези молитви, четене на Библията, ходене на църква и подобни неща.

Приятелите му изразиха загриженост:

– Премахването на всички практики от живота му, вероятно ще доведе до бързо влошаване на отношенията му с Христос.

Но това не притесни много Милен.

– Да си християнин е по-скоро начин на мислене, – твърдеше категорично той. – Библията е толкова остарял документ, състоящ се от мислите и мненията на толкова много различни писатели. Не е като истински наръчник с правила, който трябва да се следват. Напълно мога да следвам Исус, без да правя нито едно от нещата, които Библията казва да правя.

Мина се време и идеите на Младен коренно се промениха.

Думите му потвърждаваха само едно, отдалечаване все повече от Бога.

Ето какво твърдеше и самият той напълно изменил се, бе потънал в някакви си свои размишления:

– Деконструирах вярата си. Вече не вярвам, че Исус е буквална историческа фигура. Сега изследвам идеята, че „Бог“ всъщност е създаден от човека. Той е възникнал от идеологията на бялото превъзходство.

Когато Гошо бе малък гледаше по-възрастните и си казваше:

– Те са мъдри и няма да се провалят, защото знаят винаги какво да правят. Един ден, когато порасна и аз ще знам как да постъпвам.

Дойде и този ден, но Георги осъзна:

– Много неща съм научил и въпреки това, все още не знам какво да правя в някои ситуации.

Независимо дали става въпрос за болест в семейството, проблеми в работата или конфликт с колеги, в такива моменти се изтръгват всички заблуди за личен контрол и сила.

На Георги му оставаше само една възможност.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи, помогни ми. Не знам какво да правя.

Така Георги научи, че личната слабост и безпомощност не означават поражение, но когато се предадат на Бог с доверие, те стават инструменти за Господа да работи в и чрез тези обстоятелства.

Това, че сме пораснали, не означава, че знаем всичко.

Разбира се, ние ставаме по-мъдри с възрастта, но нашите слабости разкриват колко сме безсилни.

Нашата истинска сила е в Христос.

„Да пораснеш“ означава да се довериш и да се подчиниш на силата, която идва, когато осъзнаеш, че се нуждаеш от Божията помощ.