Петър беше съкратен, а само той работеше в семейството.

– Сега как ще се изхранваме? – притесняваше се той.

В един от тези неспокойни дни, като гръм от ясно небе, Петър получи предложение за работа. Заплатата бе добра, а офертата доста съблазнителна.

– Сигурно това е отговор на молитвата ми за работа, – каза си той.

Но нещо вътре в него не му даваше мира.

И той се зае да проверява, какъв е бъдещия работодател, фирмата и т.н.

– Опа, – възкликна той, – за това съм се чувствал неспокоен. Ето, компанията е инвестирала в съмнителни бизнеси. Освен това нейни сътрудници са уличени в корупция. Не, по-добре да се откажа от тази работа. Ще се навра в мръсотии, от които няма да мога да се отърва.

Петър вярваше, че ще намери подходяща работа. Такава, в която не се налага да лъже, прикрива или участва в мошеничества.

Понякога и ние търсим „знаци“ в определени ситуации, но по-добре да се обърнем към Бога.

Неговата истина и напътствие ще ни помогнат да разпознаем, какво ни предстои. Той ще ни помогне да постъпим правилно и да не съжаляваме за избора си.

Рачо се чувстваше добре, докато работеше в завода. Смяташе своята работа за значима.

– Шестнадесет души в смяната зависят от мен, – казваше с гордост той.

Той монтираше със своите хора капаци и не веднъж споменаваше:

– Ако не ги монтираме, както трябва, изделието се похабява. Малко са хората в този завод, които умело могат да вършат тази работа.

И със задоволство отбелязваше:

– Умра ли внезапно, ще липсвам на началниците, колегите и семейството си.

Дойде време и Рачо се пенсионира. Сега вече не бе толкова необходим в завода.

– Някой друг също компетентен като мен сега управлява бригадата, – въздишаше тежко той.

Семейството му също не се нуждаеше от него.

Децата се изпожениха, заминаха надалече и сега се обаждат само по празниците.

Жена му се разболя, но медицинската сестра идва често и се грижи за нея.

Рачо често се замисляше:

– Ще има ли някой на погребението ми? Ще липсвам ли на някого?

Той бе отчаян и един път сподели тежките си мисли с комшията Светльо.

– Мисля, че е време да намериш друг изход за своите дарби, умения и способности, – потупа го съседът по рамото.

– Какво трябва да направя? – вдигна ръце безпомощно Рачо.

– Нужно е да имаш цел, – усмихна се Светльо. – Помисли добре, с какво можеш да бъдеш полезен в квартала, града, църквата, …? Просто, виж, къде можеш да служиш най-добре.

Рачо се замисли, погледна съседа си и каза:

– Май имаш право. Ще последвам съвета ти.

Окуражен и усмихнат Рачо тръгна към дома си.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.