Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.

Хладно бе. Времето си поплакваше с големи едри или малки сълзи в зависимост колко едри, и тъмни облаци го притискаха.

Това не пречеше на разгорещилите се в спора дядо Сандо и бай Михо седнали на топло в кръчмата на Спиро.

– Кажи ми сега, – питаше настървено Сандо, – като дойде някой непознат в село, първо за какво го питат хората?

Бай Михо засука големия си мустак и каза:

– То се знае. Колко пари изкарваш?

– И какво следва от това? – наежи се Сандо. – Аз съм това, което печеля.

– Чакай сега, – завъртя глава Михо, – хората определят собствената си стойност от това, колко пари имат и какви материални придобивки притежават – кола, вила, апартамент, …

– За по-младите нов смартфон, таблет с повече екстри, лаптоп и какви ли не джаджи, – намеси се Спиро.

– Човек е хванат в капана на тази заблуда, която непрекъснато го подмамва: „Ако работиш на две места, ще си купиш кола нов модел и ще бъдеш по-успешен, в очите на околните“, – добави Михо.

– Психолози и разни изследователчета твърдят, че богатите са най-ядосаните хора – наблегна Сандо.

– На какво? – ококориха учудено очи Михо и Спиро.

– Когато не им достигат пари, за да си купят поредната играчка беснеят, – поясни Сандо, – а когато се снабдяват със всичко, което им хареса са неудовлетворени.

– Тогава за какво им е богатството? – възкликна Спиро.

– Живот изпълнен със събирането на материални притежания е пълна глупост, – махна с ръка Михо.

– Бог е Този, Който дава истинския живот и радост в пълна мяра, – удари с ръка по масата Сандо.

Михо повдигна вежди и иронично добави:

– Днес на никому не е нужен Той, особено на младите. Те са си самодостатъчни, мъдри и надарени.

– И до къде ще стигнат така? – попита Сандо.

– За това сме я докарали до тоя хал, – отсече Спиро и отиде да сервира на другите маси.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.

Слънцето яростно препичаше. На Иван устните му се бяха напукали.

Тялото му крещеше:

– Вода!

Последните капки от манерката, той бе изпил преди два часа.

Изведнъж Иван се оживи. Вглеждайки се в далечината съзря скупчени на едно къщи.

Събра последните си сили. Ускори крачка.

И си каза:

– Щом има къщи, там има вода.

Точно в средата на селото имаше кладенец с бистра вода.

Иван бе толкова умалял, че не усещаше краката и ръцете си. Той видя наблизо едно момиче и го помоли:

– Моля те начерпи ми малко вода от този кладенец. Жаден съм, но не мога да се помръдна. Жегата отне последната в мен сила.

Момичето го погледна уплашено.

– Не бива да пиете от тази вода, – каза плахо то.

– Защо? – изненада се Иван. – Водата е толкова бистра ….

– Защото наблизо се намира къщата на нашия управник.

– И какво? Той не ви дава да пиете вода от този кладенец?

– Не, – възкликна момичето.

Иван бе изумен. Тогава момичето му разказа следната история:

– Старият ни управник умря и ни изпратиха нов. Той пи от този кладенец. Тогава всички забелязахме, че добрият човек, който бе дошъл за наш управник, изведнъж стана алчен и зъл. Той не желаеше да приема съвет от никой. Решихме, че се е отровил от водата. За това не трябва да пиете вода от този кладенец.

В селото Никола го знаеха като християнин. Той редовно посещаваше църквата в неделя. Даваше милостиня. От него никой не очакваше нищо лошо.

В една тъмна безлунна нощ хванаха Никола да краде. Повечето не повярваха, че той може да направи такова нещо.

– Това е някаква грешка.

– Той е толкова добър човек.

– Всеки от нас би откраднал, но той не.

– И той е човек, възможно е да среши.

Никола бе арестуван и изправен пред съдията. Горкият не смееше да повдигне очи и да погледне съселяните си.

Когато дадоха думата на Никола, той наведе глава и почти плачевно изрече:

– Простете ми! Сбърках, но това не съм го направил аз, а моята грешна плът.

Всичко друго да, но това избягване на отговорност, разгневи съдията. Той бе склонен да му прости, но когато чу кой е истинският „виновник“, направо закипя от възмущение.

Всички бяха впери поглед в съдията и очакваха присъдата му. Усетиха недоволството му, но си казаха:

– Все пак той решава изхода на случилото се. Винаги е бил справедлив и точен.

Съдията погледна Никола, леко се усмихна и каза:

– Разбира се, аз ви прощавам, но вашето грешно тяло ще полежи в затвора.