Седи си Пешо и си мечтае. Изведнъж скочи и се отправи към сградата на Народното събрание.
От там тъкмо излизаше солиден мъж с костюм и очила.
Пешо го приближи и каза:
– Мога ли само за един месец да заема мястото на някой депутат в Народното събрание?
Мъжът го изгледа намръщено. Той бе готов да кресне на нахалника, но Пешо продължи:
– Не с користни цели. Само да изплатя дълговете си, да отида на море, да си купя кола и за да получа пари, защото спя на работното си място. Моля ви! Ще стане ли?!
Това е един от градовете на Мианмар, за които малцина са чували. Още по-интересното е, че той е столица на държава.
През 2005 г. местните власти пренесли столицата на държавата си в Нейпидо, който се намирал на 320 километра от Янгона. Обяснение за това решение не последвало.
Мианмар, известна по-рано като Бирма, е разположена в Югоизточна Азия и граничи с пет страни. Военният режим на страната е призната за един от най-репресивните в света.
При пренасянето на столицата в Нейпидо, било забранено на чуждестранни журналисти да посещават новия град. Може би за това е неизвестен този град.
Това е доста тревожно, особено ако знаеш , че за построяването на Нейпидо са изразходвани милиони, а по площ той е шест пъти по-голям от Ню Йорк.
Независимо от факта, че градът е построен с очакването да подслон милиони хора, той е почти празен и до днес.
В един типичен делничен ден по улиците могат да се видят няколко правителствени служители и обикновени работници. Това е всичко.
Медиите отдавна се интересуват от ненаселената столица на Мианмар и го наричат типичен град от филмите на Дейвид Линч.
В Нейпидо има многоетажни жилищни сгради, храмове, магазини, които са построени специално за хората, но сградата не се използва по предназначението си.
Градът е построен в средата на необитаема пустиня. Има изобилие от хотели, ресторанти и Wi-Fi навсякъде.
Има дори 20-лентов път.
За кого е построено всичко това?
В града рядко се вижда автомобил. Въпреки изобилието от хотели, чуждестранните работници отказват да останат в него, а предпочитат да прекарат нощта в старата столица.
За бъдещите планове на властите не се знае нищо, всичко се пази в строга тайна. Надявам се скоро в този град да закипи живот.
В Хонг Конг са много малко източниците на прясна вода и трябвало да бъдат внесени големи количества от съседните китайски провинции.
От 1950 г. градските власти започнали да разработват система за почистване на тоалетни с морска вода, която е инсталирана в нови сгради, отделно от основната канализация.
Сега, повече от 80% от домове в Хонг Конг, използващи такава схема.
В ранните версии на сценария на филма „Терминатор“ има сцена, в която Сара намира адреса на „Кибердайн Системс“.
След това тя и Кайл са изпратени в компанията в Сънивейл, Калифорния, за да унищожи сградата на компанията.
Сцената, в която един от служителите намира микропроцесора на Терминатора, била отстранена. Тя не била включена в окончателния финален вариант.
Тази сцена може да се намери в “Отделени сцени“ на специално издание на DVD.
Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.
Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.
Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.
Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.
Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.
Там бе написано:
„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.
Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.
„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.
Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:
– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.
– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.
– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.
Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.
– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?
– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.
– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.
Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.
– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.
Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:
– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.
Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.
Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.
Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.
Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:
– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….
Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:
– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.
Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:
– Намерихте ли това, което търсихте?
– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.
Изведнъж дежурният извика:
– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.
Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.
Директорът го попита:
– Това ваше ли е?
Мъжът бръкна в джоба си и каза:
– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.
– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.
Старецът с облекчение погледна Васил и попита:
– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?
– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.
Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.
– Вие сте чели писмото?
– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.
Мъжът трепна и пребледня:
– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.
Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:
– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.
И те тръгнаха.
Ана седеше в същата стая.
– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?
Даниел стоеше до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна за малко, но нищо не каза.
– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?
– Дани? Това ти ли си?
Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….
Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.