Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

Ще поживее човек и ще умре. И право казват: „Само трева ще поникне.“
„Но какво от туй, че ще поникне трева? — мислеше си той. — Все пак трябва да се живее, трябва да бъда щастлив.  А как трябва да живея, за да бъда щастлив, и защо не бях щастлив по-рано?“
И започна да си припомня своя минал живот и се погнуси от себе си. Той сам се видя като придирчив егоист, който нямаше нужда от нищо. И продължаваше да гледа зеленината около себе си, залязващото слънце, ясното небе и се чувствуваше все тъй щастлив, както и преди малко.
„Защо съм щастлив и за какво живеех по-рано? — помисли той. — Колко бях придирчив, какво ли не измислях, но не постигнах нищо освен срам и мъка! А ето че нищо не ми трябва, за да бъда щастлив!“
И изведнъж пред него като че се откри нов свят.
„Щастието,  —  каза си той, — щастието се състои в това да живееш за другите. Това е ясно. В човека е вложена нуждата от щастие. Като я задоволяваш егоистично, тоест като постигаш за себе си богатства, слава, удобства за живот, любов, може да се случи така, че обстоятелствата да направят невъзможно задоволяването на тия желания. Кои желания могат всякога да бъдат задоволени, независимо от външните условия? Любовта, самоотрицанието!“
Той толкова се зарадва и развълнува, като откри тази нова истина, че скочи и започна нетърпеливо да търси за кого по-скоро да се пожертвува, на кого да направи добро, кого да обича.
„Нали аз нямам нужда от нищо — мислеше той, — защо да не живея за другите? И заслужава ли да живееш за себе си,  когато всеки миг можеш да умреш, и то да умреш, без да си направил нещо добро“.
Стана му страшно като никога. Той започна да се моли на Бога и се страхуваше само от едно,  че ще умре, без да е направил нещо добро, хубаво, а пък толкова му се искаше да живее, да живее, за да извърши някакъв подвиг на саможертва.
Накрая стигнах до една проста истина. За да бъде човек щастлив, необходимо е само едно — да обича, и то да обича самоотвержено, да обича всички и всичко.

В този затихващ, клюмнал свят Петров разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам на открито. Но ако някой го чуеше, той щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Разговорът със себе си е изкуство, а разговорът с другите забава.
— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Петров.
Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, изразявайки мислите си на глас.
— Природата все пак е свързана с действие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те могат да станат доходни и така ще е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.
После Петров започна да се уморява. Вървеше и усещаше някаква скуката вътре в себе си. Скуката следваща умората изсушаваше вътрешностите му. Триенето на тялото ставаше все по-трудно, липсваше влагата на мислената фантазия.

Че злото съществува на този свят, това никой не може да го отрече. Хората едва ли ще отхвърлят това, те имат очи и уши, освен ако ушите им са по-дълги от тези на цар Мидас. Горкият цар, той предпочел флейтата на Пан пред лирата на Аполон и богът си отмъстил, като поставил на главата му две магарешки уши.  Животното с такива уши, се нарича „паневфимист“ това е човек, който възхвалява всичко, който е доволен от всичко, с други думи оптимист, както казват французите.
Как се е появило злото на този свят, не мога да ви кажа, защото хората не са постигнали съгласие по този въпрос. Древните гърци обвиняват Пандора, задето е отворила ковчежето, от което изскочили всички злини. Манихейците смятат, че бог, не можейки да довърши сам света, потърсил помощта на дявола, комуто дал в отплата правото да използува творението му. Други вярват, че дяволът съблазнил първата жена и че от това идат всичките ни беди. Понякога се питам, преди дяволът да измами Ева кой го е измамил него самия и го е превърнал в мразещ доброто демон, след като е бил преди това ангел, неопетнен и крилат като другите?
Макар че мъдреците не са постигнали съгласие помежду си относно източника на злото, никой обаче не отрича, че то съществува във вселената, поне на нашата планета, където го виждаме да властвува под хиляди образи. Това са войни, разводи, отровни змии, разбойници, подагра, бесилки, данъци, поробители, холера, глупост. Те никога не са липсвали от лицето на земята. Така те напомнят ежедневно на обитателите й, че Ева е изяла забранения плод.
От друга страна обаче, никой не може да отрече, че всеблагият Бог ни е дал в своята всемилост и много неща, макар че всички сме изпаднали в грях, като сме се родили потомци на Ева. Навсякъде срещаме доброто до злото, добродетелта до порока. Така че тези, които отричат съществуването на доброто, са не по-малко смешни от онези, които отричат злото. Оптимистите и песимистите са някакви странни животни, които би трябвало да се затворят в една и съща клетка.
Най-голямата от дарбите, които запазихме след падението или по-скоро придобихме чрез него е онази душевна сила, която наричаме „съвест“ и чрез която различаваме доброто от злото, като обикваме първото и намразваме второто. Съвестта има както слънцето петна и затъмнения. Страстите могат да помрачат за миг блясъка на това небесно светило, но не и да го угасят някога, защото както казва един поет, „човешкия род, взет изцяло, е честен човек“, т.е. обича доброто и мрази злото.

Времето не съществува, поне така както го разбира обикновения човек. То се състои от интервали и всеки интервал е само една от фазите на толкова обширен свят, че човешката мисъл е безсилна пред него и не може да го обхване изцяло.
Но какво е самото време? То се проявява като безкрайна среда, простираща се в миналото и в бъдещето, макар че не съществуват нито минало, нито бъдеще. Има просто едно безкрайно множество от интервали, простиращи се в двете посоки и всеки интервал е една от фазите на вселената.
Човекът много отдавна мислено е пътешествал във времето, това е продиктувано от желанието да се върнем във вчерашния ден или да отидем в утрешния.
Сега той знае, че такова пътешествие е невъзможно, че един и същи момент време е затворен в своята собствена капсула, че земята се движи в един времеви интервал от раждането до самия край, и че тя е възникнала и ще се върне в небитието в един и същи момент от време.
Можете да пътешествате във времето, но не в миналото и в бъдещето. Ако притежавате усет за време, може да преминете от един интервал в друг и тогава се оказвате в друг свят, а не във вчерашния или в утрешния ден.