„Няма никакво съмнение, че една прекалена свобода би била съдбоносна за държавата, ако би дошла предивременно. Наистина, какво би станало с тая сбирщина от овчари и пришълци, ако те биха били внезапно избавени от страха пред властта и предоставени на всички бури на народоуправлението? Какво би станало, ако тия пришълци влязат в борба с монархическите устои, преди още любовта към родината да е скрепила сърцата им с взаимна привързаност? — Раздорите биха разрушили тая току-що зародена държава.“
Кой ли го е казал? Да не помислиш, че това е наш съвременик? Не.
Това е написано от Тит Ливий, поклонник на републиканския преврат на Брут, в неговата история на Рим.
Нещата се повтарят, а фрази изказани в миналото се оказват доста съвременни.

Християнството не е само обичаи и традиции. То ни дава и по-ясна представа за нещата около нас. Много е важно, християнството да се възприема от хората, особено от политиците, не като нещо архаично, а като основа върху, която да изграждаме живота и дейността си.
Една от опасностите на съвременната цивилизация е възприемането на християнските ценности като нещо, което е имало място само в миналото.
Религиозната мотивация се задушава от новите „ценности“ на века, които не са свързани с християнските традиции.
Прогласява се една фалшива „свобода“ на личността. Разбирането за добро и зло е размито. Така обществото по-лесно се манипулира чрез информацията по медиите и финансовата зависимост.
Връзката с църквата и християнството се реализира на дело, като се защитават нравствените ценности в обществото.

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.

Корея е първата страна, която използва роботи за наблюдение на лишените от свобода. Преди това за такова нещо се говореше само в научната фантастика.
Пазачът робот защитава затворник от нападките на другите затворници, от самоубийство, даже съобщава за огън в килията. Ако този „тъмничар“ забележи нарушение, изпраща данните в командния център на оператора.
Анализ на човешките емоции се прави благодарение на специално вграден софтуер. Ето защо, ако нещо се окаже извън нормата, роботът съобщава на оператора и изпраща видео картина.
За тази цел той разполага с няколко камери, включително и 3D-камера, както и микрофон. Всеки служител може да разговаря със затворник чрез този робот направо от стаята за контрол.

Легна и се замисли. Пред очите му оживя образа на покойната му майка. Спомни си думите й:
– Кое е най мекото нещо на света, сине?
– Пухената възглавница, – й бе отвърнал без да се замисли.
– Не, синчето ми, твоята ръка е най-мекото нещо на света.
Той не беше й повярвал, но после забеляза, че лягайки върху меката възглавница, слагаше ръчичка под бузата си. Да, майка му се бе оказала права.
– А кое е най-сладкото нещо на света? – отново го бе попитала тя.
Тогава той бе изброил всички лакомства, които познаваше, но майка му бе поклатила глава:
– Не , най-сладкото на света е водата.
Майка му и този път се бе оказала права. Каквито и сладки неща да бе ял и пил, когато бе жаден, водата му се струваше по-сладка от всички тях.
Веднъж мака му го попита:
– А какво е щастие?
Бързо и бе казал тогава:
– Да имам голяма къща, като палат.
Майка му бе въздъхнала:
– Не, синко, не. Запомни, че най-голямото щастие на света е да бъдеш свободен.
Тя гледаше в една точка, а очите й се бяха напълнили със сълзи. Думите й бяха докоснали нещо съкровенно вътре в него. И той реши непременно ще бъда свободен.