Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Миро излезе от църквата с приятелят си Филип. Двамата бяха на Великденската служба.

Филип за момент спря и попита:

– Би ли дръзнал да умреш за праведния?

Миро само вдигна рамене, а Филип добави:

– Виж, Христос е умрял за нас още, когато сме били грешници.

– Ние сме отговорни за това, което сме извършили, – въздъхна примирено Миро. – И не можем по никакъв начин да го поправим.

– Забележи, – наблегна Филип, – Той бе разпнат и възкръсна не само за да бъдем оправдани, но и примирени с Бога.

– Не е ли странно, че ние нищо не правим в този исторически момент? – попита Миро.

– Да, бяхме слаби, грешници и врагове на Бога. Неспособни сме да променим пътя, който ни води към Божия гняв, – съгласи се Филип.

– Този гняв е отговорът на собствената ни глупост, – тръсна глава Миро. – Ние постоянно се стремим към самоунищожение, без да го осъзнаваме.

– Ето това е благата вест, – плесна с ръце Филип, – Бог противопостави Своя Син в битката за нас срещу греха.

– Е, може да не разбираме напълно как и защо всичко това се случва, но ние преживяваме радостта от свобода, – тържествено обяви Миро.

Невена непрекъснато наблюдаваше съученичката си Катя, която според нея бе много красива и популярна сред всички в училище, затова често си казваше като я гледаше:

– Ех, ако бях като нея! …… А какво съм аз? ….. Мразя се такава, каквато съм.

Един ден Невена призна пред Катя:

– Мисля си, че ако бях като теб, щях да се харесвам повече.

Съученичката ѝ се засмя и простичко обясни:

– Ти не искаш да бъдеш Катя, а искаш да имаш свободата, която виждаш и добрата новина е, че можеш да я имаш.

– Каква свобода? – Невена тръсна глава неразбиращо.

– Истината е, че когато правим сравнения въз основа на това, което виждаме отвън, това ни пречи да разберем сърцето на даден човек. Знаеш ли, преди аз тайно негодувах поради Божието дело в живота на другите, особено когато това водеше до успех? Това да се радваш поради Божието намеса за друг човек не омаловажава Божието работа в твоя собствен живот.

– Ако не се радвам за успеха на другите, това може ли да повлияе на желанието на Бог да работи и чрез мен? – уплашено попита Невена.

– Ако негодуваш против победата им, това вече е проблем. С други думи казано ти си изградила крепост, която трябва да събориш.

– Какво да правя? – нервно изпъшка Невена.

– Признай пред Бога завистта си и го помоли да я премахне от сърцето ти …
– И това ще помогне ли? – прекъсна я невярващо Невена.

Катя се засмя и прегърна съученичката си, след което добави:

– Пробвай!

Смъртта не беше част от Божия план. Именно чрез греха на Адам смъртта, временна и вечна, навлезе в човечеството. Тя влезе и в творението.

Цветята започнаха да избледняват. Тревата бързо изсъхваше.

Птиците пееха, но само в минорен тон.

Дърветата губеха листата си?

– И защото се случваше всичко това?

Творението бе подложено на разочарование, не по свой собствен избор. Това стана чрез нас.

Природата се надяваше, че ще бъде освободена от своето робство на тлението и ще бъде доведена до славната свобода.

Поради греха на човека творението бе подхвърлено на смъртта и разложението.

Най-голямата заплаха за нашата околна среда не бяха флуоровъглеводородите, ядрените опити, изгарянето на тропическите гори в района на река Амазонка или токсичните отпадъци.

Най-голямата угроза за природата бе и е грехът!

Можете помогнете да се почисти околната среда, като се покаете за греховете си! Само с чистене не става!

Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.