След един от спектаклите в Московския театър Сталин отишъл при Константин Станиславаский, тогава директор на театъра и казал:

– Защо е толкова скучно при вас в театъра ….

Станиславский пребледнял, а свитата на Сталин започнала да обсъжда недостатъците на пиесата.

– По време на антракта, – пояснил Сталин.

Свитата веднага започнала да се възхищава от постановката.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Някои източници твърдят, че испанският крал Филип II имал необикновен музикален инструмент. Той бил известен като „котешки клавесин“.
Този клавесин имал формата на продълговата кутия, разделена с преградки на четиринадесет секции. Във всяка секция поставяли предварително подбрана котка.
Тези котки били „прослушвани“. Претендентът настъпвали по опашката, а „настройващият“ инструмента според височината на котешкия глас разпределял „певците“ по секции. Главите на котките се виждали през отвор, а опашките били жестоко стегнати под клавиатурата.
Когато се натискал клавиш, остра игла попадала точно върху опашката на съответната котка и животното мяукало.
Свитата на краля редовно „свирела“ на този клавесин мелодии, като предварително се упражнявали на този инструмент за мъчения на животните.
Такава жестокост спрямо тези пухкави създания може да се обясни с това, че църквата по това време обявила котките за свързани със сатана, по-точно за негови помощници.
А черните котки били най-преследваните между останалите свои събратя.

Един търсач на истината веднъж сънувал, че е в рая. Там видял тълпи от хора. Заинтересувал се, какво става и разбрал, че днес Бог има рожден ден. Човекът благодарил за късмета си. Най-накрая мечтата му да види Бога ще се осъществи.
Той застанал накрая на пътя заедно с другите хора и зачакал. Показала се пищна персона на красив кон. Зад него вървяла многочислена свита и хиляди последователи. Човекът шепнешком попитал съседа си:
– Това Бог ли е?
– О, не, – отговорил му съседа, – това е Кришна.
Едва преминала първата процесия, се задала втора.
– Това Бог ли е? – попитал отново човекът.
– Не това е Мохамед и неговото обкръжение, – бил отговора.
Процесиите минавали една след друга и като че ли били безконечни. Минавали велики пророци, водачи…
– Кога ще дойде Бог? – угрижено попитал човекът.
Тълпата значително оредяла. Вече не звучали фанфари. Човекът на цяло се отчаял. Накрая на улицата освен него никой не останал. И изведнъж се появил скромен на вид човек на бял кон.
Човекът веднага го последвал. Изведнъж го осенила мисъл: „Това е самият Бог. Никой не може да бъде толкова самотен, колкото него в огромната вселена“.
Приближил се до Него и казал:
– Ако то си Бог, защо няма никой край теб?
От тези думи Божиите очи се напълнили със сълзи и Той казал:
– Всички хора се разпръснаха между тези, които минаха преди това, за това няма никой с мен. С мен може да бъде само този, които не следва никой и нищо друго….