Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.

Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.

Свещеник посещаваш престъпниците в затвора влязъл в камерата на един крадец рецидивист.
– Не падай духом, сине мой! Когато те пуснат, аз ще се постарая да ти помогна….
– Благодаря ти, отче, – казал развълнувано крадецът. – Но това не ви е по силите. Кражбата е сложна работа. За нея се иска много практика и специална подготовка.

В Константинопл живеел един човек, който обичал хората, които си нямали нищо. По улицата винаги зад него вървели просяци, но той никога не им отказвал и винаги им давал по нещо.
Веднъж го попитали:
– Защо си толкова милостив?
А той им разказал следното:
– Бях на 10 години. Чух в църквата, когато свещеника каза, че който дава на просяка, дава в самите ръце на Христос. Аз не повярвах. Тръгнах към къщи и размишлявах въру това. Изведнъж видях на пътя беден човек в дрипи, а над него лицето на Спасителя. Подадох хляб на просяка, но в този момент Христос протегна ръка към хляба и приемайки го, благослови милостиво човека. Виждайки това, аз се уверих, че когато давам на този, който няма, давам на Христос. И досега виждам лицето на Христос над главата на просяка, за това с любов бързам да дам на всеки нуждаещ се според възможностите си.

Свещеник от църква малък град се славел със своето благочестие и порядъчен живот. Той старателно изпълнявал задълженията си. Живеел тихо и спокойно. Редовно извършвал богослужения два пъти седмично и по два часа през седмицата се отбивал в местното благотворително общество.
Един ден той изчезнал. Нямало го и в дома му. Разтревожени хората го търсели навсякъде, но резултат нямало.
Минал месец. Една вечер го видели да седи в клуба на местното благотворително общество и спокойно да пие кафе.
– Отче, къде бяхте през всичкото това време? – попитали го изумени енориаршите му.
– В затвора? – спокойно казал той.
– Как може да се случи такова нещо с вас? – недоумявли всички.
– Много просто, – отговорил свещеникът. – Преди един месец тръгнах да отида при архиепископа, а когато се връщах, докато чаках влака реших да разгледам витрините на магазинчетат наоколо и се увлякох. Но имах много време и умирах от скука. И тогава ми хрумна една идея. Всичкото това време можеше да премине в молитва за погиващите и нещастните. И това време го бях пропилял, а колко много хора погиват …. В това време на перона полицай водеше млада жена. Тя ме посочи с пръст и възкликна: „За всичко той е виновен!“ Сърцето ми се изпълни с мъка и разкаяние. Аз се съгласих с нея и признах, че тя е права.