Образованието дава насоката в духовния живот на държавата. От него до голяма степен зависи какъв ще бъде и как ще действа човекът в обществото на съответната страна.

Най-важният приоритет на образованието е възпитанието. Айнщайн е казал, че училището формира личността, а не тесният специалист.

Учител, лекар, свещеник, …това са служения. Малкият човек благодарение на учителя, неговия морал и идеали, влиза в живота и го приема с всичките му сложности.

Цялата отговорност за това лежи на учителя. Една от първите задачи е учителят да се освободи от бюрокрацията. Обучаващият в училище трябва да се заеме със своето „творчество“, за което се изискват много сили.

Друг проблем на образованието е хармонизацията на образователния процес. Трябва да има основа по всяка учебна дисциплина и курсове за напреднали, за да се задълбочат знанията по даден предмет.

Привеждането към единно образователно пространство, ще прогони несъответствията в различните училища.

Един свещеник попаднал в болницата. Дошъл да го види дякона и започнал да го изобличава, като накрая заключил:

– Всичко това е станало с теб поради греховете ти.

Когато дяконът се връщал от там на велосипед, паднал и си счупил крака. Така попаднал в същата болница.

Тогава свещеникът го попитал:

– За какво ти попадна тук?

Дяконът съвсем сериозно обяснил:

– Бог ме обича, а когото обича него и наказва ….

Преди много години един свещеник във френската армия решил да използва текста на 23 Псалом, за да повдигне духа на войниците преди сражението.

Той ги карал да повтарят псалма, като всеки път да свиват по един пръст.

Безименият пръст съпровождал думата „Господ“, палецът съответствал на думата „пастир“, а показалеца се свивал при думата „мой“.

След това той помолил всеки войник да напише тези думи на дланта си и да ги повтаря всеки път, когато се нуждае от духовна подкрепа.

Свещеникът наблегнал особено на показалеца, който се сгъвал на думата „мой“. Той напомнил на войниците, че Бог е техен личен пастир, Който има има конкретна мисия, да ги върне в къщи цели и невредими.

Дали свещеникът е постигнал целта си?

След битката един от младите войници бил намерен мъртъв. Неговата дясна ръка стискала показалеца на лявата ръка. „Господ е Пастир мой“.

На борда на един самолет имаше трима пътници: умник, скаут и свещеник.

Изведнъж един от двигателите на самолета отказа. Пилотът изкрещя:

– Трябва да скачате.

И той взе един от трите парашута и скочи.

Останалите трима, трябваше да решат, кой ще остане без парашут, тъй като бяха останали само два парашута.

Умникът каза:

– Аз съм необходим на страната, така че трябва да се спася.

Той грабна един от парашутите и скочи.

Свещеникът погледна скаута и каза:

– Сине мой, достатъчно си поживях на този свят и мисля, че ще бъде справедливо, ако ти се спасиш. Аз съм готов да се срещна с Господа.

– Това не е необходимо, отче, – каза скаутът. – Ние имаме два парашута. Умникът скочи с моята раница.

Анелия работеше в болницата. Един от главните лекари е служител в храма към болницата. Може би за това в много кабинети висяха икони. Разбира се такава имаше и в стаята на Анелия, но тя реши нищо да не променя.

Един ден Анелия влезе в кабинета си и иконата ѝ падна. Тя беше окачена навътре в шкафа. Никакъв вятър не я бе духнал, никой не я бе докоснал, просто тя сама излетя и падна на пода.

Анелия не бе суеверна. Всякакви черни котки, „не преминавай пътя на покойник“ и всякаква друга ерес на нея не ѝ действаше.

Но имаше нещо, заради което тя приемаше нещата особено остро и болезнено. Скоро пристигаше в града много близък за нея човек.

И Анелия реши да се допита до свещеника на храма към болницата. Тя много се вълнуваше, когато му обясняваше:

– Изненадващо иконата в кабинета ми падна ….не знам какво да мисля…. означава ли това нещо?

А той напълно сериозно ѝ отговори:

– Това означава, че пироните зле са забити.

И си тръгна.

На Анелия и олекна.

Нищо лошо не ѝ се случи този ден и на следващия също ….