Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.
Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:
– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?
Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.
На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:
– Вземи ме на работа при себе си.
– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.
– Ще ти осветявам пътя през нощта.
– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.
Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.
– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.
И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.
– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.
Цялата гора се възмути:
– Какво прави тя?
– Помага на злият!
– Няма ли съвест?!
Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.
Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.
Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.
Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.
Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.
А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:
– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.
Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….