Керана имаше много ангажименти като говорител, но на едно събитие, за което разбра по-късно, тя не бе поканена.

Започна да се вълнува и извика:

– Защо не бях поканена? Защото не съм добра в говоренето ли?

Внезапно в ума ѝ проблесна въпрос:

– Защо това има значение за теб?

Този въпрос проряза до дъно душата ѝ. Тя бе принудена да се изправи срещу това, което вярва за себе си.

Честно казано това, което вярваше, съвсем не беше красиво.

– От даден момент съм започнала да свързвам своята самоличност с поканите за лекции, които получавах, – каза си Керана. – Не бях поканена, а това ми разкри истината. Чувствах се несигурна, защото бях закрепила самоличността си на несигурната основа, дали ще говоря или не пред дадена аудитория. А коя е моята сигурна основа?

Отговорът не се забави:

– Можеш да живееш смело, изпълнявайки своя призив, без да се сравняваш с някой друг.

– Добре, – съгласи се Керана, – бе ми открит корена на моята несигурност, сега ще изградя своята идентичност върху сигурната основа, в която Бог казва коя съм.

Въпреки жегата, групата бе отново под ореха и отново мъдруваше.

– Открих, че има два типа хора в света, – заяви твърдо Спас, – хора, които обичат личностните тестове и хора, които ги мразят!

– Лично аз ги обичам, но трябва да призная, че има едно нещо в тях, което не обичам, – отбеляза Лальо.

– И какво е? – то полюбопитствува Рени.

– Когато започнем да ги използваме като кутия, в която да останем, вместо като платформа, от която да работим, – поясни Лальо.

– Докато чета Писанието, виждам един невероятен модел в живота на хората, които са изпълнени със Святия Дух, – сподели Крум.

– Интересно, какъв модел? – попита Рени.

– Това е смелост, – уточни Крум.

А Стефан допълни:

– Уверен съм, че Светият Дух събужда вътре в нас дързост, която помогна на Давид да убие Голиат, на Моисей да освободи израилтяните, на Петър да стане и проповядва в деня на Петдесетница. Въпреки че в миналото те имаха неуспехи, получиха смелост, която превъзхожда всеки тип личност или разположение.

– Всички се нуждаем от тази смелост, за да ни помогне да бъдем хората, които Бог ни е призовал да бъдем, – каза Начо.

– Били ли сте самозатворили се и дисквалифицирали от Божията дързост поради вашия тип личност? – усмихна се предизвикателно Крум.

– Е, може и да се случи, – неохотно потвърди Атанас.

– За това трябва да внимаваме да не се крием зад етикети и самоличности, които саботират живота, който сме призовани да живеем, – поклати глава мъдреца на групата Станой.

– Нека Господ ни изпълни с дързост, за да Му служим, – пожела на всеки от присъстващите Начо.

Марко се прибра в къщи. Бе разстроен.

– Какво ти е? – попита Милена.

– Казаха ми, че бай Кольо вече не знае кой е. Добър човек беше, но откакто се разболя …

– Деменция, – въздъхна съчувствено Милена. – Колко тъжно е да забравиш собствената си самоличност.

Внезапно Марко осъзна нещо, което силно го порази:

– Бай Кольо може да е забравил кой е, но колко често забравяме нашата идентичност в Христос? Може да знам името си, но забравям кой съм – син на Всевишния!

– Лесно се вижда деменцията на някой друг, – тъжно се усмихна Милена.

– Май е време да си зададем няколко въпроса, – започна тежко Марко. – Имаме ли духовна деменция? Продължаваме ли да забравяме важни подробности за ходенето с Христос, нашия окончателен дом в рая, как да вървим по тесния път?

– За разлика от бай Кольо, на когото ще му дадат лекарства, за да му помогнат да се опомни, – подчерта Милена, – ние имаме богослужения, изучаване на Библията и молитва с вярващите, които ни помагат.

Не забравяй, кой си в Христос!

Това бе съвсем неочаквано. След тридесет години брак Марта чу съпруга си да казва:

– Аз обичам друга жена. Напускам те.

Марта изтръпна. Страх обзе сърцето ѝ за дома, доходите ѝ и не на последно място за приятелството с мъжа, когото обичаше.

Отхвърлянето му предизвика силна болка в нея.

Тя бе съкрушена.

– Ами ако приятелите ми сега ме оставят, заради …, – прошепна в плача си тя.

Марта щеше да има нова самоличност на разведена, а това я изпълваше със срам.

С часове Марта стоеше пред Бога в момент, в който нейния свят се рушеше, съкрушена от мъка и стрес.

– Божието Слово все още е вярно, – казваше си тя. – Господи, вярвам, че все още имаш план за мен. Това тежко време за мен, поставям в Твоите ръце.

Тя Му се довери за помощ, утеха и снабдяване.

Бог има добри неща за нас. Докато чакаме изпълнението им, можем да намерим убежище в Неговото присъствие.

Ние знаем кой е Бог и какво може, за това сме укрепени и насърчени независимо с какво се сблъскваме в живота.

Бе 1859 година. Джошуа Абрахам Нортън се обяви за император на САЩ.

Той бе натрупал и загубил своето състояние. Искаше да има нова самоличност, за това се обяви за първия император на САЩ.

Един от вестниците отпечата собственото му прогласяване.

Повечето се посмяха на издигането на „император“ Нортън и най-вече на неговите изявления, които бяха насочени към коригиране на недъзите на обществото, отпечатва своя собствена валута, …

Кулминацията бе писмото до кралица Виктория, в което Нортън ѝ предлагаше брак, за да се обединят двете кралства.

За да подчертае новото си място, „императорът“ носеше кралска военна униформа, проектирана от местен шивач.

Един от наблюдаващите го каза за него:

– Нортън изглежда „с всеки инч крал“, но, разбира се, не е, защото не можем да измислим кои сме.

Много от нас прекарват години в търсене на това кои сме и се чудят каква стойност имаме. Опитваме да назовем и дефинираме себе си, но само Бог може наистина да каже кои сме.

За щастие, Той ни нарича Свои синове и дъщери, когато получим спасение чрез Неговия Син, Исус.

„На всички, които Го приеха, Той даде право да станат Божии деца”.

И тази самоличност е подарък. Ние сме Неговите възлюбени деца, родени „не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот“, нито поради човешко решение, а от Бога.

Отец ни дава нова идентичност в Христос. За това нека престанем да се сравняваме с другите, защото Той ни казва кои сме.