Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

Новите 3D виртуални обекти могат да се пипнат с голи ръце и да се почувстват, благодарение на звукови вълни.
„Тактилната холограма“ е събиране в едно на допир, звук и изображения. Тя дава възможност най-дълбоко да се потопите в виртуалната реалност.
Способността да се почувства формата на виртуални обекти може да помогне на лекарите в изследването на човешкото тяло, а на посетителите в музеи безопасно да изучават и докосват виртуални копия на безценни експонати.
Група учени от университета в Бристол са усъвършенствали предишната технология UltraHaptics. Сега, високочестотни звукови вълни, се излъчват от масив на миниатюрни високоговорители и създават усещане за докосване на плаващия във въздуха обект. Когато звукът идва до ръцете, силата на вълните оказва натиск върху кожата.
За да се създаде най-реалистично усещане за обекта, Ben Long и колегите му използват сензор за проследяване на точното положение на ръцете на човека. Имайки подробна информация за положението на ръцете по отношение на виртуален обект, ултразвуковата система може да предаде желаната честота в точно определено време, което дава усещане за допир.
Един от разработчиците Sébastien Kuntz казва: «Без докосване, всичко е като в сън, не можете да усещате околната среда. Можете да я гледате, но нямат обратна връзка“.
Досега учените са тествали няколко форми, включително сфери и пирамиди. Long обяснява, че нивото на детайлност на виртуалните обекти е ограничен, но с използване на различен брой високоговорители, можете да се подобри разделителната способност. Учените не планират да добият идеално сходство. Мозъкът „ще дорисува“ сам липсващи детайли.

Как бихме живели без технически приспособления, които носим навсякъде със себе си?
Тогава ръцете и мозъците ни биха били свободни за живо общение. Преди, терминът „общуване с другите“, не се отнасяше до общуването с непознати в социалната мрежа. Първата среща се случваше в училище и ние се влюбвахме реално!
Сега това чувството на удовлетворение от общението се намира в електронна кутия. Съобщение от разстояние, електронна поща, игри, социални мрежи, безсмислено е да изброявам всичко, защото има твърде много развлечения и всяка година се появяват нови програми за устройства, които заемат свободното ни време и внимание.
Загубата на едно води до създаването на нещо друго! Героите сега се намират около екрана на компютъра. Новите смартфони стават идол. Смисълът на живота вече се заключава да си купиш и натрупаш, колкото се може повече миниатюрна електронна техника.
Днес едни джаджи изместват други, с по-нов тип устройство. Пазарът бърза да предскаже „смъртта“ на някое устройство и насочва желанията на потребителя в друго направление. Но джаджите не изчезват, а се трансформират в друго сътояние. Трудно е да се назове нещо, което безвъзвратно си е отишло и повече никога няма да се върне.
Така е устроен пазарът, той не знае какво иска, а се развива в една или няколко посоки. За да бъдем по-точни по оптималното решение на деня.
Това е най-новата „Дарвиновата теория“, произхождат нови видове устройства чрез естествения им подбор, т.е. увеличава се броя на електронните джаджи с максимална приспособимост към пазара. Въпреки, че ние, като потребители, сме склонни да приемем „голям взрив“, който е довел до раждането на джаджите на тази планета.
„Теорията на Дарвин“ в смисъл на „D.Theory“, което е английското съкращение на „теория на развитието на цифровите технологии“, заедно с вас образува колективния мозък – „Darwin Digital Lab“.
Съгласно „D.Theory“ таблетите, смартфоните и всякаква електроника от този вид ще изтласка пасивното разлечение с книгите. А това дали ще стане, времето ще покаже, то е най-добрия съдник за прогнозите на промяната.

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.