Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Пасторът на местната църква Теодор Павлов разговаряше с архитект Стилян Петров.

Двамата уточняваха външния вид на бъдещата църква, която щеше да бъде построена в техния град.

– Мисля, че би било добре, – протегна ръка напред Теодор и описа полукръг, – външния вид на сградата да прилича на търговски център от 90-те.

– Защо точно търговски център? – смръщи вежди архитектът.

– Искам, когато хората приближават църквата ни, веднага да си помислят: „Дали тук ще мога да открия нещо, което толкова дълго търся?“

– Но тези сгради по външен вид са доста скучни, – възрази Стилян.

– В скучния вид на консуматорството се отразява икономическата мощ на страната, а в него може да се намери нещо красиво и вечно. Това ще накара нашата целева аудитория да се почувства в свои води, – важно заяви Теодор.

Плановете на архитекта, предложени по желанието на пастира, включваха голяма стоманена сграда, покрита с неясно кафява изкуствена мазилка, с големи стъклени входове от всички страни в съответствие с най-добрите търговски заведения от миналото.

– Смятате ли, че това ще повлияе на хората, които не познават Бога? – попита, съмнявайки се в начинанието, Петров.

– Подтискащия дизайн ще предизвиква очакване за получаване на дребни сувенири, дрехи последна мода, видеоигри, …. всичко, което може да предложи един търговски център, а гостоприемната църковна среда ще ги предразположи да чуят Евангелието. Ще ги изобличи за греховете им и ….

Дойде един от дяконите и тъжно съобщи:

– Поради бюджетни ограничение, можем да построим само голяма стоманена кутия със страхотно лого отпред.

– Жалко, – въздъхна огорчено Теодор, – провалят ми се най-прекрасните планове.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.