Беше късен час и целият салон беше пълен. Викове и песни.
Аз седях сам на една масичка точно срещу вратата, откъдето влизаха кабаретните артисти, за да изпълняват номерата си.
И ето, отзад се изправи, приготвена, за да влезе, една танцьорка. Полугола капризно накитена, с кастанети на пръстите, с гъсто мазило на лицето си.
Тя се спря там за няколко мига с явно вълнение. После поправи тук-там накитите си, улови с лява си ръка  вратата, а с дясната се прекръсти три пъти.
И се втурна вътре, завъртя се във вихрен танц и зачатка кастанетите.
Никога религията не ми се е виждала тъй чудовищно отразена, както тая нощ, в това кабаре…..

В една от проповедите се говорело, че Бог поразил къщата на фараона заради Сара, жената на Аврам. Проповедникът стигнал до мястото, където се казва, че след като фараона върнал Сара на съпруга ѝ, Бог оттеглил ръката си от този дом и жените започнали да раждат:
– Виждате ли до каво доведоха лъжите на Авраам? А фараона незнаейки как стоят нещата,  взел Сара за своя жена. Резултат бил плачевен, жените в дома му престанали да раждат.
Тогава една от жените, която слушала проповедта казала на съседката си;
– Навярно са се заразили от безплодието на Сара….

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.

От двете страни на един прекрасен хълм се изкачвали поет и математик… Те се срещнали на въра на хълма. Поетът държал в ръката си изключително красива кристална ваза. Изведнъж поетът отдръпнал ръката си от нея и ….. тя увиснала във въздуха.
Математикът погледнал вазата, спомнил си закона за земното привличане ….вазата паднала…. и се разбила на парчета.
Поетът тъжно гледал останките от вазата, но си спомнил, колко красива е била …. и изведнъж вазата отново увиснала във въздуха….
Математикът казал:
– Аз зная как се чувстваш….
А поетът отговорил:
– А аз имам чувството, че ти знаеш…..

Един мъдрец седял под едно дърво. При него дошъл велик философ. Мъдрецът бил много стар и скоро щял да напусне земята.
Философа го попитал:
– Казаха ми, че всичко знаете?
Мъдрецът взел няколко листа в ръката си и попитал философа:
– Как мислите, колко листа имам в ръката си? Повече ли са отколкото тези в гората?
Цялата гора била пълна със сухи листа. Вятърът духал навсякъде, а сухите листа под негово ръководство творели чудна музика. Философът погледнал нагоре и казал:
– Що за въпрос? Как можете да имате повече листа в ръката си , отколкото са в гората? Вие държите няколко, а в гората има милиони.
Тогава мъдрецът казал:
– Това което съм говорил досега  е колкото листата в моята ръка, а това, което не съм могъл да изкажа са всички тези сухи листа в гората.
Философът възкликнал:
– Тогава още един въпрос. Защо не сте изказали всичко това?
Мъдрецът отговорил:
– Защото това няма да ви помогне. Дори и да исках да изкажа всичко това, нямаше да мога да го направя. За да усвои и научи нещо човек, трябва да го преживее. Знанието идва от опита и преосмислянето му.