Леля Минка беше излязла на улицата, за да нахрани уличните котета.

Изведнъж притича момиченце на 5-6 години и изсипа в паничката на котетата шепа пясък.

Леля Минка попита детето:

– Защо развали храната на котетата? Ти ядеш ли пясък?

В отговор на това момиченцето изяде пясъка, който държеше в другата си ръка.

Леля Минка остана с отворена уста. Тя не зададе повече въпроси.

Унесен в мисли, Камен почти не забеляза група десетгодишни хлапета, които крещяха. Когато се приближи разбра, че малчуганите замеряха с камъни едно четиринадесетгодишно, високо и красиво момче и му крещяха:

– Тъпак! Малоумен! Лигаво лайно! …….

Но въпреки ръста си, едрото момче само се свиваше от страх и болка при всеки удар. Един камък го улучи в челото и то се свлече на земята. Малчуганите се втурваха напред, готови да го ритат.

Камен връхлетя, сграбчи едно за ухото, препъна друго и лекичко го срита. След миг цялата банда търти на бяг, сипейки ругатни.

Камен се наведе над падналата жертва.

– Няма страшно, отидоха си – каза той на ридаещото момче, което се беше свило на топка и закриваше лицето си с длани.

Момчето продължаваше да хлипа.

– Няма да те нараня. Те си отидоха.

Камен го докосна леко по рамото. Момчето изведнъж оживя и замахна с такава бързина, че юмрукът му улучи челото на спасителя му.

Камен отскочи с вик на изненада и болка. Момчето го изгледа смаяно и запълзя назад към близката стена, като се озърташе с ужас за мъчителите си.

– Какво ти става, луд ли си? – викна Камен на уплашеното момче. – Опитвах се да ти помогна, а ти без малко да ме убиеш.

Момчето продължаваше да го зяпа, накрая започна да мучеше несвързано.

Камен осъзна, че момчето е нямо. Протегна ръка. Момчето бавно я хвана и той му помогна да се изправи.

– Ела с мен, – каза му Камен.

Момчето го гледаше без да реагира. Беше и глухо. Камен му направи знак да го последва и то бавно тръгна, плачейки от болка и унижение.

Десет минути по-късно, когато Камен почистваше момчето във кухнята, нахълта Ана. Като видя окървавеното момче Ана ахна и кресна:

– Какво си му сторил?

– Едни чаровни хлапета го замеряха с камъни и аз ги прогоних, – викна Камен на свой ред.

Ана се почувства виновна за избухването си.

– Съжалявам. – каза тя, но Камен само изсумтя. – Много съжалявам, – повтори тя, после разтревожена пристъпи до момчето и го целуна.

Камен я гледаше изумен. Момчето малко се поуспокои. Ана  го погали по косата и погледна към Камен.

– Това е брат ми Самуил, – обясни тя. – Хората го смятат за малоумен. Той е глухоням. Обясни ми какво стана?

– Беше на улицата и някакви хлапетата хвърляха камъни по него.

– Изверги! – възкликна тя. – Мислят, че всичко ще им се размине, защото той не може да се оплаче.

– Няма ли кой да го пази?

– Има, но иска да бъде сам и вечно бяга навън, защото иска да бъде като другите. Но те го мразят и се боят от него. Казват, че бил обладан от дявола.

Вече по-щастлив, Самуил посочи Камен, измуча и изигра сцената с хвърлянето на камъни и появата на спасителя му.

– Той иска да ти благодари.

– Как разбра? – попита недоверчиво Камен.

– Не знам, но той има добро сърце, макар да не може да говори.

Тя хвана ръката на Самуил, разтвори дланта му и я протегна към Камен. След като момчето разбра какво се иска от него, започна енергично да тръска ръката на своя спасител.

Лиляна Симеонова слезе подиума, но не се върна на мястото си, а се насочи към изхода. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Искаше да остане за малко сама.

Тръгна по коридора и чу, че някой я извика. Обърна се и видя доктор Христозов.

– Много добре представи нещата, – каза той.

– Благодаря, – Лиляна прие похвалата смутено. – За мен това е едно изключително емоционално преживяване. Радвам се, че няма вероятност да избухне световна епидемия.

– Грешиш, пандемията е сигурна. Тя ще убие милиони, а ние сме безсилни.

– Но всички говореха оптимистично, – Симеонова бе изумена – и вярват, че епидемията ще бъде овладяна.

– Казват така, – махна с ръка Христозов, – защото не знаят всички факти.

– Какви факти? С какво тази епидемия е по-различна от предишната?

– Всичко е измама ……, – Христозов се задъха.

– Какво искаш да кажеш?

– Епидемията, която ни притеснява, е причинена от различен патоген, които няма нищо общо с вируса от предишната.

– Защо не ми каза?  Защо ме остави да говоря за предишното заболяване?

– Изказването ти трябваше да послужи като димна завеса, зад която да се скрият фактите. Никой не трябва да заподозре, че сегашният патоген е много по-опасен от предишния.

– Но експертите в залата говореха съвсем друго …..

– Те не знаят истината, защото получиха заблуждаваща информация, – леко се усмихна Христозов. – Когато помолиха да им изпратим проби от щама за изследване, ние им дадохме стария вирус.

В очите на Лиляна се четеше въпроса: „Защо?“

– Опитваме се да предотвратим евентуална паника.

Устата на Симеонова пресъхнаха от напрежение:

– Какъв е този нов патоген?

– Мутирала форма на стар щам от много опасна болест. Заболяването се разпространява много бързо и е смъртоносно. Смъртта настъпва много бързо и поразява много хора наведнъж. Вирусът е невероятно гъвкав и приспособим.

Симеонова гледаше обезпокоена с широко отворени очи.

– Не можахме да се научим, да не действаме задкулисно.

– За сега сме се споразумели с една група от учени, които правят тези изследвания, да се запазим съществуването на новия патоген в тайна ….

– Знаеш, че в повечето случай скритата информация води до загуба на много човешки животи, – възмути се Лиляна.

– Да, но в противен случай ще има затворени райони, преустановяване на пътувания, спиране на търговията ….. При такива условия не можем да кажем истината. Не и преди да открием ваксината.

– Сигурен ли си?

– Има мощни компютри, чрез които се моделира разпространяването на заразата и съответни мерки за ограничаването ѝ.

– Спомена за някаква ваксина, – погледна го изпитателно Симеонова.

– Няколко лаборатории работят върху нея, но основно една от тях работи само по проблема. Учените се надяват на вещество, извлечено от морско животно, което ще осигури ваксина, спираща разпространението на вируса.

– Сериозно ли говориш? Само една лаборатория ли?

– Да, дори ти предлагам, да заминеш там и да участваш в работата ѝ.

Симеонова пребледня, след това се изчерви, но накрая с готовност заяви:

– Готова съм да направя всичко, което мога, за да се спре тази смъртоносна епидемия. Но ако не успеем?

– Епидемията вече е прехвърлила изолираните райони, няма много време за мотаене. Остават само 72 часа, преди смъртоносното заболяване да порази всички страни, – уточни Христозов.

– Тогава Бог да ни е на помощ, – каза Лиляна.

 

Към края на живота си Аристотел се разболял от остър гастрит или рак на стомаха.

За да облекчи болките си, лежал по корем върху кожен мях, пълен със затоплено масло, нещо като древна грейка.

Ако случайно заспял, рискувал да се изгори.

За това философът държал в ръка бронзово топче, а под ръката си поставял бронзова купа, така че ако се унесе в сън, да го събуди звукът на падащото топче.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.