Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Ангелина Симеонова бе мениджър за работа с клиенти. Един ден тя посети лекар и той я зарадва:

– Ще ставате майка. Бременна сте.

След няколко месеца Ангелина усети болка в гърдите.

Съпруга ѝ Борис, когато узна това, я успокои:

– Вероятно е свързано с бременността ти.

След направените изследвания лекарят ги изненада с диагнозата си:

– Вие имате II стадий на инвазивен дуктален карцином на млечната жлеза. С прости думи, това е рак на гърдата.

Ангелина и Борис бяха в шок.

– Но нали според онколозите в цял свят, – задъхвайки се започна Борис, – тази болест рядко се среща при бременни жени ….

– Да, но най-застрашени са жените имащи късна бременност, – каза тъжно докторът.

Въпреки всичко, Ангелина реши:

– Ще го родя!

Лекарите трябваше да направят Цезарово сечение. Бебето се появи осем седмици по-рано, защото на Ангелина ѝ предстоеше курс по химиотерапия. Това детето за родителите си бе безценно чудо от Бога.

За съжаление, след раждането, болестта започна да прогресира и се разпространи върху белите дробове, главния мозък и лимфните възли.

Ангелина постепенно гаснеше и умираше.

– Колко хубаво би било да присъствам поне на един от рождените дни на дъщеря си, – мечтаеше си Ангелина.

Разбирайки, че това ще е последния рожден ден на малкото момиченце с майка му, роднини се заеха с организацията на празника, който бе в стил „Алиса в страната на чудесата“.

Въпреки, че лекарите бяха против, Ангелина бе категорична:

– Трябва да отида, вие не можете да ме лишите от такава радост, да присъствам на рождения ден на дъщеря си.

Тя събра сили и от болничното легло направо отиде на празника на малкото си момиченце.

За случая Борис се маскира като Шапкаря. Това бе една незабравима вечер. Този ден дъщеричката ѝ щеше да запомни  завинаги. Щеше да гледа направените снимки, чувствайки любовта на майка си, която бе отнета от нея толкова рано.

На следващия ден Ангелина успокоена напусна този свят.

Понякога животът може да ни се струва суров и несправедлив особено, когато губим близък или роднина. Но животът ни на земята не е вечен. За това  е важно да се научим да ценим времето, което прекарваме с хората около нас, особено любимите.

Минаващите по улица на оживен индийски град виждаха 15 месечно момиченце, чийто крак бе привързан с връв към бетонен блок, като животно. Детето прекарваше тук цял ден на 40 градусова горещина.

За това момиченце, никой не се грижеше, но всички минаващи от там възприемаха това като даденост.

Загрижени хора минаха от там и решиха да разберат, кой и защо така лошо се отнася към това дете.

Елена и Станислав се срещнаха с родителите на момиченцето.

– Защо държите така детето вързано по цял ден на жегата? – попита възмутено Елена.

– Това правим за нейно добро, – каза майката.

Елена и Станислав се спогледаха изненадано.

– Вижте, – каза бащата умиротворяващо, – двамата с майка ѝ по цял ден работим на строителната площадка. Парите, които получаваме едва стигат за храна, нямаме възможност да наеме човек, който да се грижи за дъщеря ни.

– Защо тогава не я оставите в дома си с други деца? – предложи Станислав.

– Ние постоянно се местим от град на град заедно със строителната бригада. Обикновено нощуваме в палатки. Ние нямаме роднини, които биха се погрижили за детето ни, – обясни бащата на момиченцето, – затова сме принудени да го вземем със нас.

– През деня няма време да погледна детето си, – каза майката, – защото ще загубя работата си. През целия ден виждам дъщеря си само на обедната почивка, която стига само колкото да я нахраня.

Елена се просълзи, тя бе трогната от историята на това бедно индийско семейство.

– Сега прокарваме кабел в близост до оживена магистрала – каза майката – и аз се страхувам детето ни да не попадне под колелата на някой автомобил. За това сме я вързали.

Това семейство не бе единственото, което имаше такъв проблем. Може да ви звучи невероятно, но това става в XXI век.

Бе събота. Сутринта Радой се разхождаше, както обикновено. Той пресече реката и на брега видя един мръсен вързоп.

– Колко странен денк, – каза си той, – вчера тук го нямаше.

Изведнъж мръсната бохча се размърда. Страхувайки се, Радой отстъпи назад:

– Ами ако това е някое опасно животно, – потръпна младият човек.

Радой бавно започна да се придвижва към увитото в бохчата същество.

Когато рязко отвори кърпата, той бе шокиран. В нея се оказа …

– Дете, – извика изненадано Радой.

Малкото момиченце изглеждаше скоро родено, пъпната връв все още висеше от корема му.

Радой грабна детето се отправи към най-близката болница. Там оказаха необходимата помощ на новороденото.

Нямаше никаква информация за родителите, нито кои са, нито защо са постъпили така.

Младият мъж почувства особена връзка с намереното бебе и реши:

– Ще я осиновя и ще се грижа за нея, като за родна дъщеря. Ще ѝ дам това, което тя несъмнено заслужава.

Семейството на Радой го подкрепи:

– Това е чудесно.

– Правилно си решил ….

– Никога не съм се чувствал така щастлив, – каза Радой. – Моята дъщеря се появи точно на време, на нужното място.

Животът на това малко момиченце бе започнал ужасно. На никому не пожелавам това. Но щастливата случайност събра новороденото с Радой и той стана щастлив баща.

Няма значение, кой го бе отхвърлил, важното е, че то намери грижлив и верен баща.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.