Котката размахва опашка, когато се намира пред избор, при това едно от желанията блокира другото.

Например, ако котката стои на прага и излезе от помещението, а на вън вали дъжд, опашката ѝ започва да се движи, заради възникнали конфликт.

Котката иска да излезе, но не иска да се намокри.

В момента, в който тя приеме окончателно решение за себе си, опашката ѝ престава да се движи.

Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.

Животът на Данчо съвсем не беше такъв, какъвто изглеждаше. Той имаше хубав дом, престижна работа в елитна фирма и обещаващо бъдеще и все пак нещо не вървеше…..

Работата вече не му доставяше удоволствие. Данчо съвсем не мразеше това, което правеше, просто нямаше желание да го върши. А това се набиваше на очи, особено на шефа му.

Един ден ръководителят на фирмата извика Данчо при себе си в кабинета си и му каза:

– Ти не си вече онзи ентусиазиран младеж, когото взех на работа преди няколко години. Тогава гореше, кипеше от идеи и енергия, а сега идваш във фирмата сякаш всичко ти е омръзнало. Нима вече не ти е приятно да работиш тук?

Данчо наведе глава. Не можеше да погледне шефа си в очите. Това бе истина. Данчо се почувства разобличен и посрамен.

– Не знам какво да ви кажа, – каза отчаяно Данчо. – Напоследък ми липсва ентусиазъм, няма какво да ме мотивира. Сам не знам, защо се получава така….

Той нямаше какво да крие от шефа си. Всичко бе изписано на лицето му. Поведението в последно време красноречиво говореше за апатията, която го бе обхванала.

– Много добре знаеш, – шефът на Данчо говореше спокойно и обмисляше добре думите си, – че мотивацията е много важна във нашата работа. Ако работим без желание, ставаме посредствени. Изплували сме над конкуренцията и сега не мога да допусна да се върнем назад.

– Искате да кажете, че съм уволнен? – попита Данчо, но странно в него нищо не трепна.

Той още от малък знаеше, че болезнените и мъчителни проблеми се решават, колкото се може по-бързо.

– Не, – поклати глава шефа му. –  Не бих искал да се лиша от теб. Прекалено много съм инвестирал в развитието ти. А и ти си вложил много труд, нима толкова лесно ще се откажеш от всичко? …… Случвало се е и с други. Мисля, че имаш нужда от почивка. Давам ти две седмици. Вярвам, че като се видим отново, нещата ще са се променили в твоя полза.

Данчо въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Помисли добре, – посъветва го шефът му. – Ако решиш, че тази работа не е за теб, ще бъда разочарован, но поне ще знаем, че нещата трябва да се променят и няма да се измъчваме взаимно. След две седмици, ти ще решиш, дали ще останеш при нас и ще работиш, както трябва или ще намериш нещо друго, което се надявам, да запали искрата отново в теб. Разбрахме ли се?

– Дадено, – каза Данчо и му стисна ръката.

Сега Данчо беше на кръстопът, но той бе взел решение, да помисли върху положението и да направи най-доброто.

Николо Тарталя е известен в света с това, че пръв е намерил начин как да изчислява корените на кубично уравнение. Едно от неговите хобита е било да измисля разнообразни логически задачи.
Днес ви предлагам една от тях.

Преди смъртта си един човек оставил завещание, според което 17 коня трябвало да се поделят между тримата му синове в отношение: 1/2:1/3:1/9.
Как е било изпълнено завещанието?

Вероятно ще приложите уравнение, но Николо е живял във съвсем друго време и е разсъждавал преди  всичко логически.

Да, отговорът е два, шест и девет коня, но интересното е решението на Тарталя.

Как мислите, какъв начин е предложил той?

Днес всеки от нас знае повече по математика от Николо и за това ще ви бъде трудно да разсъждавате логически като него, но все пак опитайте.

Отговор: Ако се прибави още един кон, общия брой на животните ще стане 18. Ако се изчислят пропорциите спрямо 18, се получава точно число за дела на всеки от синовете. При това един от конете ще се окаже излишен.

Най-добрият начин да достигнем до по-правилното решение не винаги е свързано с нови идеи. Понякога е достатъчно само да погледнем на нещата от друг ъгъл.

Това, че „винаги сме го правили така“ едва ли ще ни помогне, ако искаме да направим нещо по-съществено, особено ако искаме да променим нещо или да приложим някое творческо решение.

Понякога ни убягват някои неща, защото сме фокусирани върху съвсем друго. Твърде вероятно е  творческият ни път да е пълен с такива неща, но ние трябва да знаем, че е нужно да ги търсим.

Какво можем да направим в такъв случай?

Най-добре е да погледнем на проблема от известно разстояние. Така ще можем да видим най-важните му особености, без да бъдем подведени от детайлите. Може би това е причината много от решенията или откровенията да ни осеняват, когато сме в банята, на почивка, в тоалетната …

За случая френският писател Марсел Пруст е написал: „Истинското пътуване към откритието не е да опознаеш нови земи, а да ги видиш с нови очи“.