Едно момиче беряло цветя на високия скалист бряг спускащ се към реката. Един рибар видял как то се надвесило, за да откъсне цвете, което се намирало много по-надолу. Изправило се, опитало се да запази равновесие, но загубило почва под краката си и с отчаян вик паднало в пропастта.

Когато изнесли мъртвото тяло на момичето, в стиснатия му юмрук намерили цвят от мак. Искайки да откъсне това цвете момичето загубило живота си.

Много хора, като момичето, преследвайки бързоувяхващите цветовете на временните удоволствие и забавление, не обръщат внимание, че под краката им няма твърда почва, а хлъзгави пътища, които водят към пропастта.

Това е присъдата на всичко „прекрасно“, което привлича погледа ни в този свят. На външен вид изглежда здраво и вечно, но изведнъж красотата избледнява, силите се изчерпват, славата помръква и дрехите се износват. Всичко в себе си носи разрушителна сила, като неразвито семе, което непрестанно действа и върви към своя край.

Срещаме около себе си постоянно уроци, но ние държим на своето, като слепи, нищо не виждаме. Трябва да отбележим, че слепи или заслепени всичко, което ни заобикаля си има своя край. Често мислим, че сме стъпили здраво и не чувстваме как скоро ще пропаднем, отдадени на днешните безгрижни наслаждения, сякаш те ще продължат вечно.

Помолете Бог да ви отвори очите, за да разберете как стоите, за да не погинете.

Наблизо течеше река. Облаци плуваха нанякъде. По пътя вървеше човек, а пътя му съвсем не бе лек.

И този човек мечтаеше да си построи някъде дом. Да се засели и да живее щастливо в него.

Когато се уморяваше пееше за своята мечта.

Домът, както знаете всички, не са стените и прозорците. Масата и столовете не са това, което правят дома.

Домът е там, където си готов да се връщаш отново и отново. Там, където си радостен, добър, нежен и понякога малко жесток, но все още жив.

Домът е там, където ви разбират, където ви очакват и се надяват на вас.

Там, където забравяш, че си лош, там е твоя дом.

Преди повече от 100 години железничарят Закарис Левал намерил на брега на Оранжевата река, намираща се в Африка, светещи камъчета, които се оказали диаманти.
Как ли тези скъпоценни камъни са попаднали там?
Оказало се, че вятърът носи диамантите от пустинята Намиб.
Хората не чакали някой да специално да ги покани и за броени месеци сред пустинните пясъци изникнал красив град Колманскоп.
Лошото е, че диамантите скоро свършили. Хората уморени от сушата, високите температури и пясъчните бури започнали да напускат града.
Така Колманскоп постепенно се превърнал в град призрак. Улиците и домовете му били почти засипани с пясък.
От една страна гледката е ужасяваща и действа депресиращо, но от друга се е създал музей на „безумието и алчността на човека“ под открито небе.

Слонът и жирафът били приятели. Рано сутрин слона  тръбейки будел жирафа и след това отивали заедно да игрят футбол на игрището. Обядвали и отново се събирали, след което отивали на реката да се изкъпят. Нямало ден, в който да не били заедно и да си играели. Те скачали и дружели, докато един ден се случило непоправимото.

Слагайки го да спи майката на слончето му казала:

– Ти си най-доброто, най-умното и най-красивото слонче.

– Дори и от моят приятел жирафа? – попитало слончето.

– Разбира се, – отговорила майката.

И слончето повярвало на майка си.

На следващата сутрин слончето не затръбило, за да събуди жирафчето. Защо да го буди щом слончето е най-доброто?

Така жирафчето не излязло да се разхожда по улицата, защото мислело, че е още рано и слончето не се е събудило.  Слончето обиколило наоколо и се прибрало.

Така този ден двамата приятели не се срещнали. Това се случило и на другия ден. Когато слончето не го събудило и на третия ден, жирафчето взело от сладките, които приготвила майка му и отишло да види приятеля си. „Може да му е лошо или да се е разболял.  – помислило си жирафчето. – Но тези сладки действат по-добре и от лекарство.“

Слончето го нямало у тях, било излязло. Майка му мислела, че е с жирафчето.

Жирафчето било смаяно. То обиколило всички места, където преди обичали да играят, но слончето го нямало никъде. Жирафчето изяло сладките и се прибрало.

Жирафът се обидил на слона, а слончето толкова много се възгордяло, че изобщо не искало да разговаря с приятеля си.

От тогава те престанали да разговарят.

Един млад човек слушал нееднократно за Исус Христос, но не бързал да го приеме в сърцето си.
Веднъж сънувал сън. Вървял край една река. От другата й страна се намирала прекрасна страна. Но живота отсам реката му се сторил по-разнообразен, отколкото този оттатък реката.
„Ще бъда още малко тук, – помислил си той, – когато поискам, мога да преплувам реката и да отида от другата страна.“
И продължил пътя си нататък.
Скоро забелязал, че реката станала по-широка и дълбока. Наоколо станало тъмно и мрачно. Изведнъж чул глас:
– Сега скочи!
Но той продължиш по-нататък. Реката все повече се увеличавала и го отделяла от щастливия бряг. Пътят му станал трудно проходим. Той се спрял и започнал да мисли, как да премине реката. Над него се разнесъл страшен глас:
– Вече е твърде късно.
Младият човек изпаднал в ужас…. и се събудил.
Този сън му помогнал да приеме Исус Христос за свой Господ.
Бързайте, не чакайте, за да не чуете страшното..:
– Късно е!