Филип бе само на 25 години. Преди да се стъмни той тръгна с приятелите си да бере див чесън.

Филип намери на едно място повече от търсеното растение и се увлече в брането. Когато свърши разбра, че е изостанал от другите. Тръгна, но скоро осъзна, че се е изгубил.

Той се опита да намери пътя за дома, но пропадна под леда, когато пресичаше реката. Дрехите му подгизнаха, ръцете и краката му замръзнаха.

– В това състояние едва ли ще мога да се измъкна от гората, – каза си той. – Това е краят.

Изведнъж от гората, срещу мокрия и изтощен човек, изскочи куче. Филип се уплаши.

– Сега ще ме нападне, – едва прошепна младежът.

Но кучето се държеше приятелски и застана до човека. Филип тръгна , кучето го последва. Щом седнеше и се опиташе да заспи, четирикракият му придружител започваше да лае. Скачаше и правеше всичко възможно, за да не позволи на младежа да заспи. Кучето го приближаваше от време на време и го грееше с гъстата си козина.

Едва към десет часа вечерта Филип успя да се прибере у дома.

Завари майка си да плаче на колене в молитва.

Какво ли не бяха правили приятелите му, за да го открият, когато разбраха, че е изостанал.

– Къде изчезна? – извика изненадано Никола, един от приятелите му. – Къде ли не те търсихме. Защо не се обади, когато те викахме? Мислехме, че бялата смърт те е прегърнала вече в гората.

– Намерих много чесън, увлякох се да бера и съм изостанал, – уморено се усмихна Филип. – Тръгнах по-бързо, за да ви догоня, но ледът се счупи под краката ми, когато прекосявах реката. Целия се измокрих. След като излязох от водата седнах, толкова много ми се спеше. Тогава от гората излезе едно куче. Щом се опитвах да заспя, то лаеше и скачаше, от време на време, ме доближаваше и ме топлеше с козината си.

– Ако не е било това куче, щял си да замръзнеш, – каза Слави.

– А къде е кучето , – попита Никола.

– Не знам, – вдигна рамене Филип, когато наближих, то се шмугна в храстите….

На другия ден Филип дълго търси своя спасител, но така и не го намери.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

Дърветата пред нашата къща не са красиви, но са здрави и силни. В клоните им намират убежище птиците. Ние и съседите, често се спираме под техните сенки. Шишарките им използваме за подпалки, когато палим огън.

Лятото беше горещо и имаше суша, но тези дървета не бяха засегнати. Те имаха дълбоки корени, които се напояваха от близката река.

Така става и с нас, когато сме вкоренени в истините на Божието Слово. Щом сме близо до Изворът на живата вода, Словото ни прави духовно силни.

Ако пренебрегнем това, което ни приближава към Бога, губим мира и радостта в живота си. За това трябва здраво да бъдем вкоренена в Божието Слово и напоявана от живата вода, която Христос ни дава за вечен живот.

Според известната поговорка, никой не може да влиза в една и съща вода два пъти.

Не си мислете, че като влизате втори път във река, тя е същата, защото тази, в която сте влезли първия път се е оттекла.

И въпреки това, той го е направил.

Кой е той?

Отговор: дородов. Авд индородов амота тазилв в аталукелом ан атадов.

Една група младежи отидоха до близката река късно вечерта. Качиха се в лодка и започнаха да гребат в тъмнината.

Когато наближиха брега забелязаха множество светулки в храстите. Те се преместваха от едно място на друго. Гледката бе изумителна.

Светулките осветяваха целият им път, като проблясваха за секунда и изгасваха.

Като светулките и ние сме призовани да светим в този свят и в живота на другите. Когато срещнем депресирани хора или такива, които са загубили всякаква надежда, можем да споделим с тях Христовата светлина.

Господи, изпълвай ни с Твоята любов, за да осветяваме пътя на тези, които са в тъмнина.