Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.
В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.
Много листа покривали лозата, но земята била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.
Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:
– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?
Утешеното сърце възкликнало:
– Не.