Бабата на Андрей бе скромна женица. На нея обикновено оставяха децата да ги наглежда и да се грижи за тях. Родителите на Андрей ходеха на работа и когато той ги питаше за нещо, те отговаряха:
– Уморени сме, ела по-късно да поговорим.
Но това по-късно не идваше, но затова пък баба му Мария бе винаги на разположение.
Тя им разказваше приказки, обясняваше това, което не разбират и постояно се молеше не само за него, но и за другите деца.
Дойде войната. Тъмни облаци надвиснаха на страната. Андрей постъпи в армията.
Един ден той получи заповед с група бойци да отидат на определено място и там да очакват допълнителни разпореждания.
Когато пристигнаха на обекта, те се разположиха в гората. Денят бе тих, а настроението весело.
Андрей се установи под един висок дъб. Той искаше да поговори с приятеля си Константин, но видя, че е заспал по-далече под един храст увит в шинела си и се отказа.
Андрей се загледа в една мравка, която теглеше голяма мушица.
Изведнъж той чу гласът на баба си, сякаш беше до него:
– Андро, иди седни близо до Константин.
Изненадан Андрей трепна.
– Това е гласът на баба. От къде се взе на това място?
Войници се разговаряха близо до него, но жена нямаше между тях. Андрей се замисли за дома си и отново чу същия глас:
– Андро, иди седни близо до Константин.
Обхвана го тревога. Изпита напрежение и несигурност.
– Това слухова халюцинация ли е?
И за трети път гласът повтори с тревога и безпокойство:
– Андро, иди седни близо до Константин.
В гласа се долавяше такова плашещо опасение, че Андрей скочи бързо на крака и изтича при Константин.
Вече бе почти до приятеля си, когато оглушителна експлозия разтърси въздуха. Андрей изгуби съзнание.
Когато с Константин успяха да изровят засипалата ги земя погледнаха към мястото, където преди стояха другарите им. Там всички бяха мъртви.
