Специалисти, изучавайки маниерите при общуване на различни по характер хора, стигнали до следния извод. Властните хора не умеят да изслушват събеседника си. И разговорът с тях се свежда до обсъждане на техните постижения и успехи.
По време на експериментите помолили участниците да разкажат за случки от живота си, в които е трябвало да вземат важни решения и са приемали контрол над ситуацията или са се подчинявали на друго лице. По такъв начин участниците били разделени на лидери и на такива, който са склонни да се подчиняват.
След това хората били разделени по двойки. Всеки човек разказвал на събеседника си за най-важните постижения и успехи в живота си. Най-накрая всеки трябвало да каже, чия история му е харесала повече, неговата или на събеседника му.
Резултатите от експеримента показали, че властните хора винаги считат своя разказ за по-интересен. Учените свързват тази особеност с това, че лидерът ако признае, че историята на партньора му е по-вълнуваща, означава да признае превъзходството на събеседника над себе си.
В следващия етап от работата си, учените искат да разберат дали хора с лидерски качества, могат да се вдъхновяват за нови разработки.

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Виктор не обичаше да чете, както книги, така и уроците си.
Един ден учителката даде за домашно да прочетат разказа „Муму“ на Тургенев и да отговорят на въпроса: Защо кучето е наречено Муму?
Виктор реши да изхитрува. Той не прочете разказа, но попита баща си:
– Защо кучето са нарекли с такова неразбираемо име Муму?
Баща му отговори:
– Едно малко кученце отишло до замръзнало езеро. Поискало да пие вода, заблизало по леда, но му замръзнал езика. Накрая успяло да се отскубне, но част от езика му останал в леда. От тогава, то започнало само да мучи.
Виктор схвана същноста и на другия ден, когато трябваше да отговори на поставения въпрос за домашно, той смело разказа това, което  бе чул от баща си.
Целия клас падна от смях, а учителката по литература се гърчеше в истерия.
От тогава Виктор започна да чете и да учи уроците си.
Когато му напомняха за случая, той се усмихваше и казваше тихо на себе си:
– Благодаря ти, татко!

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

В офиса на малка компания разговарят канадец, полякиня и българин.
Полякинята разказва:
– Моя мъж работи в голяма японска компания за самолети. Там имат едно неофициално правило. Веднъж в месеца мениджърите от по-висок клас обикалят тоалетните на предприятията. Те не оглеждат самите тоалетни, а стените им. Ако не намерят клетви и проклятия срещу някой от мениджърите на средно ниво, се прави заключение, че този мениджър не е взискателен достатъчно към подчинените и подлежи на наказание, включително и уволнение. След свършване на проверката всички надписи се заличават.
Канадецът, като чу този разказ, каза:
– Да …. искаш или не искаш, трябва да бъдеш жесток и зъл в тази ситуация…..
Българинът веднага скочил и предложил:
– Какъв е проблема?! Тези средни мениджъри трябва да ходят един път в седмицата и да пишат на стените в тоалетната гадости за себе си!
Канадецът го потупал по рамото и добавил:
– Да, точно така! Много яко го измисли!
Всички погледнаха българина с уважение.