Стоян взе нож, но болта се оказа упорит и не помръдна.

Сграбчи отверка близо до него, но тъй като тя бе по-голяма от главата на болта,, резултата бе същия.

– Няма как, – каза си той, – ще трябва да отида до работилницата и да поискам ключ 17.

Стоян се усмихна и добави:

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота ни. Дали това ще бъде мъдростта, когато се изправим пред голямо решение, волята да прекъснем лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се изправим пред невъзможна ситуация с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за пълноценен и благословен живот.

Като влагаме надеждата си в Господа ние получаваме достъп до безкрайна кутия с инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправяме.

Когато ни е дадена сила отгоре, винаги живеем в победа!

В малка работилница с предверие към улицата, което бе превърнато в магазин работеше Емил.

Неговите модели се отличаваха с голяма прецизност.

Често пред вратата му имаше опашка от чакащи клиенти.

Съветваха го:

– Разшири производството си. Наеми за това хора.

– Не, – отвръщаше той, – обичам нещата да са малки и контролируеми.

– Какво ще ти пречат другите хора, които наемаш, нали ти ще ги контролираш?

– Не искам да се нуждая от клиентите си повече, отколкото те от мен.

Емил бе същият и в къщи. Пазеше мислите си и чувствата си, за да не показва, че се нуждае от нещо, което могат да му дадат съпругата или децата му. Тъй като нищо не споделяше с тях, те изобщо не го познаваха.

Освен това Емил нямаше близки приятели.

Всичко тръгваше от детството му. Баща му казваше:

– Мъжествено е да не се нуждаеш от никого.

И наистина Емил рядко виждаше баща си, защото за него бе важна кариерата. В очите на сина си той бе силен и смел, защото от никой не търсеше помощ или подкрепа.

Така и израстна, с чувството, че трябва да се справя сам с живота без чужда помощ.

За това и живота му бе самотен, но той не разбираше колко много губи.

Човек се нуждае от помощта на другите, а понякога и той може да бъде необходим за някого.

Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Нощта поглъщаше вече деня, но майстор на часовници Велко и чиракът му Станьо все още работеха в работилницата.

– Виж това! – майсторът насочи фенерчето си към малка фина бележка, грубо гравирана върху стария часовника, над който работеха.

– Какво е това? – ококори очи Станьо.

– Поставено е от друг майстор почти преди един век.

– И за какво служи?

– Това е „свидетелска марка“, която ми помага да разбера как да настроя механизма.

Станьо продължаваше да гледа грубо гравираната бележка върху часовника и не можеше да разбере, за какво става изобщо въпрос.

Майсторът усетил недоумението на чирака си, продължи да обяснява:

– Преди не е имало ръководства за ремонт, а са използвани така наречените „свидетелски марки“. Те помагат на такива като мен да извърша ремонта и прецизно да подредя движещите се части. Един вид проява на доброта към следващия човек, който ще прави ремонта на часовника.

Ние живеем в един разрушаващ се свят, но нашите „свидетелски бележки“, като утешителна дума, помощ на нуждаещ се или внимателно изслушване, макар да изглеждат съвсем дребни, могат да променят живота на някой.

Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.