Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.

Даниела бе малко палаво момиче. Навсякъде си вреше носа. Нейното любопитство нямаше край.

За това изчезнеше ли нещо в къщи веднага питаха Даниела:

– Да си виждала …..

Понякога тя не бе го видяла, но упорито започваше да търси. Накрая тя първа успяваше да открие загубена вещ.

Днес Даниела се покачила на тавана. Отдавна тук я примамваха хиляди „боклуци“, както казваше баба ѝ.

Любопитството е черта на изследователите, а Даниела бе точно такава.

За търсачите се знае едно, те пред нищо не се спират.

– Я да видим какво има тук, – Даниела поклати глава, както баба ѝ правеше.

Тя разглеждаше кутия, покрита с дебел слой прах. Когато разчисти прахуляка Даниела забеляза, че върху нея е изписан червен кръст.

– Вероятно е някоя стара аптечка, – каза си тя.

И не се излъга.

Даниела отвори кутията. В нея бяха наредени най-различни по цвят и големина шишенца с едва четящи се надписи.

– Ау на това шишенце пише: „Любов“, – извика изненадано Даниела. – Хм, странно лекарство. Срещу каква болест се взима?

Тя се вгледа в буквите по-надолу. Те бяха дребни и полуизтрити, а светлината на тавана бе много слаба. От дългото взиране очите на Даниела се насълзиха.

Тогава тя реши:

– Ще взема медицинската кутия и ще я разгледам в стаята си.

Прегърнала своя трофей и бавно се запромъква през капака на тавана.

Настани се в стаята и разузнаването започна.

Даниела отново държеше шишенцето, на което пишеше „Любов“.

Макар и трудно, този път успя да прочете ситно набрания текст. Там пишеше:

„Да се взема срещу вина и срам, докато изчезнат всички симптоми. Ако нещата се повторят, продължавайте да вземате още, до окончателното им изгубване“.

– Какво е това? – недоумението на Даниела растеше.

Тя посегна и взе друго шишенце. На него пишеше: „Смирение“, а отдолу със ситен шрифт бе отбелязано:

„Да взема срещу арогантност, високомерие и гордост. А също така и срещу упреци и критика. …“

Следваха същите обяснения за взимане от това шишенце.

– Май ми трябва лекарство от това шишенце, – позамисли се сериозно Даниела.

– А това какво е? – попита момичето държейки следващото лекарство.

– Щедрост? – прочете тя на глас. – Никога не съм била егоистка, – отбеляза Даниела.

Последното изречение от дребният написания текст върху това шишенце я изненада.

“ …….. Не правете най-малкото, което можете, а възможно най-многото“

– Това се казва щедрост! – ахна Даниела. – Май трябва да призная, че не винаги правя най-доброто ….

Поредното шишенце, което Даниела извади от загадъчната кутия, носеше надпис: „Енергия от Божия Дух“.

– О, колко хубаво би било, ако притежавам такава?

Малко по-надолу пишеше:

„Да се взима при мързел, леност и отсъствие на всякакво желание за работа…..“

– Това е невероятно, – гласът на Даниела затрепери. – Чувствам се като пълна глупачка.

Изведнъж погледа ѝ попадна на ново шишенце.

– Вероятно това е моето лекарство.

Надписът на него гласеше: „Мъдрост“, а малко по-надолу: “ Да се взима срещу глупост, неблагоразумие и безразсъдство ……“

– Тази „аптечка“ е някаква шега. Всички знаят за моето любопитство ….. Ами ако е имало преди друг като мен, за когото е всичко това?

Даниела се разсмя и си каза малко поуспокоена:

– Забърках се в тази каша, защо не искам да се променя. Всичките тези симптоми безпокойство, раздразнителност, ……. могат да изчезнат, ако поверя живота си на Господа. А ако чета Словото Му….. Да, само То ще излекува душата ми и ще ме промени.

Глупаво е да отлагаш нещата, които трябва да свършиш. За съжаление това се е превърнало в истинска чума в съвремието.

Драган бе млад човек. Той не можеше да си намери работа, защото повечето предприятия, цехове, фирми бяха затворили вратите си заради множеството заболявания между хората.

Драган всеки ден си задаваше един и същ въпрос:

– Какво да правя?

Беше привечер, улицата се осветяваше от уличните лампи, а наоколо тегнеше тишина. Драган седеше в стаята си и размишляваше:

– Колко е трудно да се принуждаваш да правиш нещо важно и належащо! А какво би станало ако някой постоянно ми напомня, че това трябва да го направя непременно и да не го оставям за по-нататък?

Така у него се зароди идеята да пише съобщения, с които да информира хората, че е време да се захванат с нещата, което отлагаха.

Драган осъществи замисъла си. Той имаше клиенти, за които дисциплината бе проблем. И честно казано те не бяха малко.

Един ден негов клиент му благодари:

– Признателен съм за помощта ви. Издържах труден изпит, благодарение на постоянното ви напомняне, че трябва да седна и да уча.

Така Драган се превърна в жив будилник.

Може би трябва да се събудим за много проблеми, които игнорираме. Трябва ли да чакаме, някой да ни подтикне към това?!

Малка група от християни се събираха три дни през седмицата да изучават Библията, да се молят за нуждите, както свои, така и чужди. Не на последно място прославяха Бога за това, което бе извършил в техния живот.

На едно едно от събиранията Велко попита:

– Къде е Андрей?

– Вярно, – отбеляза Христо, – от известно време не съм го виждал.

– Ще го посетя, – обеща Захари. – И ще разбера какво става с него. Може да се е разболял.

На другия ден Захари посети Андрей. Завари го обграден от тухли, дъски и строителни инструменти.

– Какво правиш? – попита Захари.

Андрей въодушевено погледна приятеля си и притеснено каза:

– От работата си получих като награда 300 лева и реших малко да преустроя дома си. Ето и плана ми за промените, които искам да направя.

Андрей разгледа чертежа и се съгласи:

– Наистина ще стане по-удобно и функционално. – А след малко добави, – Дойдох да видя как си. Отдавна не си идвал в групата. Липсваш ни. Нуждаем се от теб.

Очите на Андрей се насълзиха.

– Прав си Захари, изглежда съм станал твърде алчен.

– Алчен?

– Алчността е относителна, – тъжно констатира Андрей. – Тя не се определя от това, че струва нещо, а се измерва с това колко ти коства на самия теб.

– Ако нещо отнема силите ти необходими за семейството ти, вярата ти, …… – поклати глава Андрей, – цената ще бъде твърде висока.