Една жена се оплаквала на мъжа си:
– Не мога повече да живея така! Моите отговорности са огромни планини, които не мога да помръдна. Сутрин трябва да те будя, да давам нареждане във стопанството, да гледам децата, да почиствам килимите, да ходя на пазара за покупки, а вечер да готвя любимото ти ядене.
Мъжът раздразнено казал:
– Какво тук е необичайно? Всички жени правят това, което правиш и ти. Защо се оплаква? Когато аз съм на работа, ти си седиш в къщи.
– О, – продължила да се оплаква жената, – ако можеше поне малко да ми помогнеш.
Мъжът съжалил жена си и двамата стигнали до следното компромисно решение. Жената ще отговаря за всичко, което става в дома им, а мъжа за всичко, което е отвън.  След такова разпределение на отговорностите, мъжът и жената известно време живели мирно без да се карат.
Един ден мъжът седял с приятелите си след пазаруване. Изведнъж  се появил съседа им и развълнувано закрещял:
– Бягай скоро в къщи. Домът ти гори.
Мъжът стоял невъзмутимо и хладнокръвно попитал:
– А как гори къщата отвън или отвътре?
– Отвътре, – отговорил съседа.
– Е, в този случай това не е моя работа, аз съм отговорен само за това, което се случва навън.

Брюс Бартън разказва, как веднъж му се случило да изпълни важна задача в областта на журналистиката. Трябвало да напише серия от статии За евангелиста Били Санди.
Избрал три града. Разговарял с търговците, които му казали:
– По време на богослужение и след това хората идваха и си плащаха сметките, които са толкова стари, че ние отдавна ги бяхме отписали.
След това Брюс Бартън посетил председателя на търговската палата в града, където три години пребивавал Били Санди.
– Аз не принадлежа към никоя църква, – казал председателя на търговската палата, – и никога не съм влизал в църква, но ето какво ще ви кажа. Ако сега някой покани Били Санди в този град и ако знам за работата му това, което знам сега, и ако на църква не й достигнат средства за неговата дейност, само за половин ден бих събрал тези пари от хора, които изобщо не са влизали в църква. След като си замина, Били Санди остави много по-различна морална атмосфера.
Брюс Бартън искал да напише критични статии за Били Санди, но в своите статии му се наложило да отдаде дължимото на очистващата сила на християнското благовестие.
Същността на истинското християнство не е знанието, нито в силата на доброто, не и в повърхностната промяна на поведението, което изисква света, а в окончателно отхвърляне на греха.
Християнството не може да остане само  вътрешно душевно преживяване, то трябва да бъде живот пред очите на хората.

Вятърът го отвя в една полудържавна транспортна фирма. Директорът се оказа разбран човек, самият той е бил шофьор.
Веднъж той бе при него в кабинета. Звъннаха кметството и помолиха да им се изпрати човек. Имали заседание в някакъв селски район и групата от депутати и чиновници трябвало да се транспортират  до там. Имали много джипове, но нямали достатъчно шофьори. Молбата била да се изпрати някой по-опитен.
Директорът не задържа за дълго погледа си върху картотеката с шофьорите. Вдигна слушалката и се обади на секретарката си.:
– Лидка, прати ми Иван дето кара колата за почистване на канализацията.
Секретарката, простодушна женица попита:
– Този, дето вози лайната ли?
Директорът въздъхна и продължи:
– Да.Кажи му, че тук има една работа за него, обичайна, но на луксозна кола.

Настрадин останал безработен дълго време. Той искал да стане актьор, но нямал талант.
Всеки ден отивал, с надежда чукал на вратата, влизал в канцеларията и питал:
– Промени ли се е нещо? Записън ли съм някъде?
Агента казвал едно и също нещо:
– Нищо не мога да направя, няма начин.
Минали дни, седмици, години и идването на Настрадин станало обичайна практика. Независимо от сезона, времето – лошо или хубаво, агента бил уверен в едно, Настрадин пак ще дойде. И наистина Той идвал и питал с надежда, а агента казвал едно и също:
– Нищо не мога да направя, няма начин.
Веднъж Настрадин влязъл натъжен. Агента бил изненадан. Преди да попита какво му се е случило, Настрадин казал:
– За две седмици не ме записвай никъде, мисля да изляза в отпуск.

Навярно сте чували как някой се оплаква:
– Паднеш на улицата и никой не идва да ти помогне. Такива са хората.
Равнодушието започва от чуждите деца. Когато на улицата крещят на дете или го бият, на вас ви е все едно. Навярно си казвате: „Това си е тяхна работа. Сами ще се разберат. Може би си го е заслужило…..“
Равнодушието започва от непознатите. Седите на седалката в автобуса и си мислите: „Тази баба подозрително гледа към моето място. Ще затворя за малко очи, тя нека постои, все още е силна“.
Гледате мъж се подпира на стената и какво си мислите? „Тоя какво се подпира? Вероятно се е напил. Ще мина и няма да се меся“.
Там се бият, а вие си казвате: “ Гледай как се бият. Какъв ужас. Ще бягам, току виж и на мен налетели. Може би някой друг ще се обади на полицията, а аз да си вървя по-добре“. Равнодушието започва с чуждата гора, не нашата улица, другите градове……
Хубаво е да караш кола. Надничаш през прозорчето и възкликваш:
– Този боклук какво прави тук?
Представете си, че сте сред природата и барбекюто е вкусно и водата хубава. Време е да си тръгвате.Решавате,  ето тук в голямата трева ще мушна боклука, кой ще го забележи?
Тези хартийки в джоба станаха много. Никой не гледа, ще ги хвърля в тази канавка.
Защо се случва това? Защо всеки се надява, че ако му стане лошо на улицата някой ще му се притече на помощ. Вие виждали ли сте този тайнствен Някой? А в огледалото погледнахте ли?