Бактериофагите са много древна група вируси. Те са там, където има бактерии, с които те се хранят. И когато има храна, те се размножават с космическа скорост.. Действат като вълци в гората, където има много зайци.

Те са милиарди видове и тяхното разнообразие многократно покрива широкия спектър от останалата част от живота на Земята.

Един вълк е един вид бактереофаг. Трудно можем да си представим гората, където такива хищници са трилиони. Именно в това се състои сложността и трудността.

Много е трудно да се намери, един единственият вид на фаг, с който може да се проведе антимикробна терапия. Това е като да се познае, от първият опит кодирането на банков трезор.

Опростено фагите работят така. Проникват в жертвата си със свой геном и заразявайки бактерията с него. Бактерията започва да копира фаги и загива. При това микрофлората на болния се запазва, което е много важно за бързото възстановяване на здравето на болния.

Това е многообещаваща технология, в която се редактират гените CRISPR-Cas , създадена въз основа на защита на бактериите от фагите.
Проучването на фаготерапия започва в началото на XX век при лечението на френските войници от дизентерия от микробиолога Феликс Дерел. С помощта на фагите, той правел различни лекарства за простуда и диария.
Работите по изучаване на фагите били практически спрени след изобретяването на пеницилина.

Умението на някои хора в изкуството преминава отвъд всякакви граници. Те рисуват със всичко: масло, акрил, въглен, химикалка или молив, но работите им не се различава от снимка.

С голямо упорство и талант авторите рисуват тези платна, които се нещо повече от фотокопия.

В тях има живот, ясно се откроява виждането на художника, усещат се емоциите и илюзиите на света, в който живеем.

Днес ще ви представя само двама от тях. Ако погледнем произведенията им, няма да можем да повярваме на очите си.

Диего Фацио работи като мастилено-струен принтер, като започва да рисува от самия края на листа само с молив и въглен.

Създаването на един портрет отнема на художника 200 часа работа върху него.

Грегъри Тилкер рисува своите „дъждовни“ платна с четка, използвайки акварел и маслени бои.
Картините на Грегъри напомнят на пътешествие с кола в хладен дъждовен ден.

Седят на пейка трима инвалиди: сляп американец, глухоням французин,  и куц българин.

Изведнъж около тях засияло и им се явил Исус. Той казал на американеца:

– Ти си бил праведен пред мен, затова ще те избавя  от мъките ти.

Докоснал американеца и той прогледнал. Прогледналият започнал да възхвалява силата на Господа.

Исус казал на французина:

– Ти също бе Мой примерен син! Ето ти наградата!

Докоснал французина и глухият започнал да говори и да чува. Той се зарадвал и започнал да хвали Господа.

Обърнал се Исус към българина, който започнал да вика:

– Моля те не ме докосвай, ще ме изпратят на работа.

Уморен ли си? – Действайте!

Настроението ви често ли е отвратително? – Действайте!

Имате проблеми със съня? – Действайте!

До гуша ви е дошло от работата ви? – Действайте!

Не ви се учи? – Действайте!

Забелязахте ли вече ключовата дума? – Да, тя е ДЕЙСТВАТЕ!

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.