25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….

Всеки иска да изявява своите таланти. Лесно е да се седнеш на дивана и да мислиш за себе си като талант, труден е въпроса как да изявиш това, което имаш.

Всеки народ си има свои определени таланти. Талантите това са отлични способности, които се разкриват с придобиването на опит. Те могат да бъдат дадени по рождение, но без тренирането им, не могат да бъдат изявени.

Композиторът Шаински постоянно е повтарял, че неговия „успех е ежедневен труд и нищо повече“. Едисон е казвал, че успеха е 99% труд и 1% талант.

Родителите направляват детето си, но Божия дар е свързан със свобода на избора. Независимо какво ще избере детето свой собствен път или насоката на родителите си, той ще изяви талнтите си, но за това е необходимо да прекара много време за изграждане на умения, навици, майсторство и овладяване на необходимите знания.

Пешеходните маршрути, особено ако са много дълги, винаги разкриват взаимността на самотата и общността, реката и платото, наслаждението и болката. Това преплитане на противоположностите изпълва целия път, дълъг хиляди километри. Трудно е да се повярва, че един човек е в състояние да преодолее тези разстояния пеша. Може би това прави такова необичайно приключение запомнящо се.
Ако искате такова приключение, може спокойно да се отправите по един от многото изморителни и същевременно зрелищни маршрути.
Днес ще ви представя един такъв маршрут с дължина 805 километра.
Истинските търсачи на приключения навярно ще се вдъхновет от първооткривателския дух на този исторически маршрут, който е по следите на експедицията на Самуил и Флоренция Бейкър.
Това са първите европейци, който преди 150 години са се добрали до езерото Алберт в Източна Африка и са го кръстили с името на съпруга на кралица Виктория.
Маршрута започва близо до Джуба, столицата на Южен Судан и минава край уникалните природни обекти, като езерото Алберт и 43-метровия водопад Кабарега при вливането на река Нил в езерото Виктория.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.