Миграцията е едно от най-важните годишни събития за много животни. Те преодоляват големи пространства, местят се за зимуване, за хвърляне на хайвера, за размножение, много рядко това се случва по други причини. Извършвайки това дълго пътуване, животните често се обединяват в много големи групи.

Ако в Рио де Жанейро най-яркото събитие се смята карнавала, то на остров Рождество такова събитие е нашествието на раци.

Сто милиона червени раци пресичат острова, отправяйки се към Индийския океан, където при тях започва брачния сезон.

Това шествие може да се точи повече от две седмици. За тези същества това е невероятно изпитание. В обикновено време те се движат не повече от 10 минути.

Разстоянието, което червените раци преодоляват през този период не може да се сравнява с дължината на миграцията на птиците и рибите, но за раците преминаването на тези няколко километра е истински подвиг.

Учителката разказваше историята за лайнера, който се бе разбил:

– На кораба имало една семейна двойка, която успяла да стигне до спасителната лодка, но там имало само едно място. Изведнъж мъжът избутал жената си във водата и се качил в лодката. Съпругата извикала преди окончателно да потъне.

Тук учителката спря за малко, а след това попита:

– Как мислите какво е извикала жената?

Повечето от децата казаха:

– Мразя те!

– Как може да съм била толкова сляпа?!

Учителката се обърна към Стефан, който през цялото време мълчеше:

– А ти как мислиш, какво е извикала тя?

– Погрижи се за детето ни, – отговори с тъга Стефан.

Учителката бе изненадана:

– Знаеш ли тази история?

– Не, но същото каза баща ми на майка ми преди да почине, – повдигна рамене Стефан.

В очите на учителката се появиха сълзи.

– Правилно. Корабът потънал. Мъжът се прибрал у дома и сам възпитал дъщеря си. Минали години. Този мъж починал. Дъщеря му разглеждала нещата му. Намерила дневника му, в който прочела следното:

„Тя беше болна от рак, преди да предприемем това пътуване. Не ѝ оставаше много да живее. Боже, колко много ми се искаше аз да бях потънал, а не тя, но заради дъщеря ми, не можех. Оставих я там насред океана…..“

Класът мълчеше. Разказът ги бе трогнал.

Те бяха разбрали, че не винаги пред изглеждащото добро се крие наистина добро и че под прикритието на привидно лоша постъпка, може да няма предателство.

Не съдете според това, което сте видели. За същността на много постъпки дори не бихме и подозирали….

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Първите дилижанси в Санкт Петербург се появили през  1840 г. благодарение предприемчивостта на директора на 1-ви кадетски корпус барон К. А. Шлипенбаха.

Появате на тези омнибуси, се превърнало в събитие на деня. Хората много ги харесали. Всеки си мислел, че трябва да се качи непременно на тях, да плати един гривеник за пътуването си по Невския проспект, за да могат след това да говоря с приятелите си за впечатленията си от пътуването.

Успехът на това начинание, ниската цена и удобството при пътуването станали известни на царя и той решил лично да се убеди в това.

Веднъж разхождайки се по Невски срещанал дилижанс и той му помахал ръка за да спре и влязъл в него. Въпреки че било тясно, място за него се намерило и той стигнал до Адмиралтейския площад.

Царят поискал да слезе, но кондукторът го спрял:

– Позволете ми да получа един гривеник.

Николай Павлович се оказал в затруднено положение. Той не носил никога пари в себе си. Никой от спътниците му не се решавал или не се сещал да му предложи портфейла си.

Наложило се кондукторът да го глоби.

На другия ден в офиса на дилижансите царят изпратил 10 копейки с допълнение от 25 рубли за чай на кондукторът, който го глобил.

Това било през 30-те години на миналия век. Група студенти пътували с трамвай и както обикновено те не искали да си платят. Но този път късметът не бил на страната на мъчениците на науката. В трамвая влязъл контрольор.

Студентите не се паникьосали, а предложили на проверяващия следния изход:

– Ние ще изпеем една песен. Ако харесате изпълнението ни, ние ще продължим пътуването си, ако ли не, ще отидем в участъка и ще изтърпим всички следващи последствия: разглеждане на постъпката ни пред комсомолската група и порицание от ректора.

Контрольорът се съгласил, като се помислил, че винаги може да каже, че песента е безполезна, но студентите не му оставили никакъв шанс.

Коя песен са му изпели?

Сега е ваш ред. Студентите са доста находчив народ. Ще се досетихте ли как са се отървали от разни там мъмрения и т.н.?

Какво, изгаряте от нетърпение да разберете какво са пели? Добре, няма проблем.

Отговор: Студентите са изпълнили химна на страната.