Един човек живеещ на края на пустинята, посадил в градината си розов храст, който изобщо не цъфтял. Дълго чакал стопанина, но храста така и не цъфнал. И тогава човекът попитал розовия храст:
– Защо не цъфтиш?
– Защо да цъфтя?- удивено попитал храста. – А и защо трябва да цъфтя? Погледни наоколо никой не цъфти, Те са като мен камилски тръни и не цъфтят.
– Но ти не си трън.
– Как да не съм? Аз съм такъв, каквито са и те. Върху мен също има тръни, – отговорил храста.
– Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш, – не се отказвал градинаря.
По много начини човекът се опитвал  да убеди храста, че трябва да цъфти. Показвал му в енциклопедията рози и камилски тръни, доказвал му , че между тях съществува разлика, но нищо не помогнало.
Градинарят нямал повече сили и търпение да убеди храста, за това решил да си купи друг розов храст. Така в градината се появил още един розов храст.
– А, ето още един камилски трън като мен, – казал си първият розов храст. – Сега ще има с кого да си говоря, защото другите камилски тръни са далече и с тях не мога да общувам.
Двата храста бързо се сприятелили. Те си говорили много. Новодошлия разбрал, че приятелят му по някакъв много странен начин е възприел себе си за камилски трън, но въпреки абсурдното му твърдение не спорил с него.
Скоро пролетта дошла, а след нея и лятото. Новият храст цъфнал. Храстът, който се считал за камилски трън се удивил. Той не очаквал такова нещо. Но цветовете на приятелят му били толкова красиви, че стария храст ахнал и на неговите издънки се появили сълзи. При вида на тази красота сърцето му се изпълнило с радост.  Опиянен от нея той разцъфтял.

Много отдавна живял един свят човек. Благоухание от него достигнало до небето. Веднъж ангелите помолили Всевишния да направи подарък на този човек. Господ се съгласил, но първо поръчал на ангелите да разберат, какво иска самият той.
Слезли ангелите и попитали човека.
– Господ е решил да ти направи подарък, но преди това иска да знае какво искаш.
Светецът отговорил:
– Нищо не искам. Всичко, което съм желал е вече станало. Ако Бог е милостив да ми позволи да Го позная повече, нищо друго не искам.
Неговите думи направили голямо впечатление на ангелите.
– Искаш ли само с едно докосване болни да оздравяват?
– Не, нека Бог прави това.
– Да ти подарим такова красноречие, че когато заговориш грешниците да се каят.
– Аз се моля грешниците да се покаят, но тяхното покаяние е дело на Бога, а не на слабия човек.
– Ти със своите добродетели ще привлечеш хора към себе си и така те ще славят Господа.
– Но, тогава аз ще отвлека тези хора от Господа….
– Не можем да си тръгнем без да ти подарим нещо.
Светеца се оказал в затруднено положение.
– Няма какво да искам.Но ако е толкова необходимо и вие не можете да си тръгнете без да сте направили нищо, бих искал да правя добро, но без да зная за него.
– Добре, – зарадвали се ангелите, – където падне сянката ти, тя ще изцелява и възкресява.
– Бъдете добри към мен и ми окажете още една милост. Направете вратът ми неподвижен, за да не мога да се оглеждам и да виждам делата на сянката си.
Ангелите били потресени, но се съгласили. Милостта била оказана.
Вратът му станал неподвижен. Той ходил по света и там където се докосвала сянката му, увехналите цветя разцъфтели, изсъхналите ручеи се напълвали с вода, зеленина покривала пустинята, сълзите изсъхвали и се раздавал весел смях, радост преизпълняла сърцата….

Не се шегувам. Знам какво ще ми кажете: „В Европа няма пустини”.

Но това не е съвсем вярно. Европа има уникалната пустиня –  Pyla, която е дълга 3 километра, широка 500 метра и висока 100 метра.

Представлява хълм от пясък, който се издига над горска площ. Мястото се използва за парапланеризъм.

Освен уникалността на пясъчните хълмове, която е изумителна, впечатляващи са и околностите  й. От едната страна се наблюдава морето, а от другата – горски хълмове .

Пустинята може да ти изиграе всякакви номера. Тя може да те подлуди от жажда.
Представете си следната ситуация. Водата свършва, а ти искаш отчаяно да пиеш. В същия миг съзираш оазис. Спасен си. Така ли си мислиш?
Колкото по-бързо вървиш към него, толкова оазиса се отдалечава. Така е, защото в действителност не съществува. Няма го. Това е мираж. И е напълно влудяващо.
Какво става? От къде се появи тогава?
Близо над земята има пласт топъл въздух, който е притиснат от пласт студен въздух. Тези пластове пречупват светлината идваща от небето, за това ти се струва, че виждаш освежаващо, искрящо на хоризонта езеро. Прекрасно. Всъщност обаче това е отражението на небето.
Нещо по-лошо, изглежда оградено от сенчести палми. Съжалявам, но това е пак номер на светлината.

Този бръмбар живее в сухата като скелет пустиня Намиб, където не вали месеци наред.
Тогава какво пие щом няма вода?
Това изобретателно насекомо пие мъгла, която се стеле от моретата.
В мъгливите нощи бръмбара застава на главата си край някоя крайбрежна дюна и размахва задните си крачета във въздуха.
Мъглата се кондензира на тялото му и после се процежда в устата му.
Гениално, нали?