Неудовлетворени от строителството на тайнствени гигантски съоръжения в пустинята, китайците са издигнали междипространствени портал в центъра на града. Какво представлява тази 157 метрова структура от метал в град Фушун в североизточен Китай?
Може би това е просто още един пример за изграждане на съоръжения, които са от множеството увлечения в Китай, наподобяващи градове призраци, състоящ се от хиляди очакващи заселване здания.
За изграждането на пръстената структура са изразходвани 3000 тона стомана. Тя ще свети нощно време чрез 12 хиляди светодиодни лампи.
Служителите от Фушун твърдят, че тази гигантска структура няма друга цел освен да служи за разглеждане. Те твърдят, че тази внушителна „Ландшафтна архитектура“ е като Айфеловата кула.
Обектът има официално название „Колелото на живота“, но го наричат „кръг от небето“ или „път водещ към небето“. Самото колело ще бъде атракция за града. На върха хората ще се изкачват с четири асансьора. Това съоръжение струва 16 милиона долара.
Твърди се, че това строителство има някакви тайни цели. В самият град не достигат болниците и социалните учреждения, а и бюджета на града няма много излишъци.

В Южна Африка в пустинята Намиб обитава търкалящ се паяк.
Негов главен враг е пътната оса. Тя парализира паяка като го ужилва, а след това снася в тялото му яйцата си.
За защита паякът си копае дълбоки дупки.
Ако осата го хване далече от убежището му, той застава на една страна и започва да се търкаля надолу по пясъчната дюна като колело.
Развива скорост до 1 м/с и само за една секунда прави 44 оборота.

Изоставеният град Хамберстоун се намира в известната чилийска пустиня Атакама.
Той е бил процъфтяващ град през 20-40 години на 20 век.
С развитието на химическата промишленост, извличането на местни минерали станало по-малко изгодно. Жителите на града започнали да го напускат, докато през 1961 г. напълно опустял.
Запазените здания и до сега пазат мебелите, машините и използваното оборудване тогава.

В историята имаше малко щастливци. Те рядко се мяркаха из страниците й.
Историята се създаваше от хора с очи, възпалени от безсъние, минали покрай радостите на живота с празни ръце, като последни бедняци. Въодушевявало ги е някаква голяма цел, която повечето пъти остава непостигната докрай.
Какво ли ще направиш ако знаеш, че си от ония странни завоеватели, които след всяка своя значителна победа, вместо да се приближаваш към целта си, към големия успех,  непрекъснато и безнадеждно се отдалечаваш от нея?
Кой знае, може би откриваш върховно удоволствие в работата, която  постепенно те приближаваше до онова, което е осъзната или още неосъзната цел в живота ти.
Но вероятно ти прибягваш към самоограничението от страх да не изпусне главното, да не отклони очите си от най-важното. Като александрийските аскети, лакомници по природа и сластолюбиви, които бягат в пустинята, за да се спасяват от самите себе си,  за да се преборят със страстите си, които обикновено се появяваха в рогатите образи на дяволи изкусители.

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.