Патиците могат да се гмуркат на дълбочина повече от 6 метра с една единствена цел, да си хванат нещо за ядене.

Крякащия звук на патиците издават само женските. Самото крякане няма ехо.

Патиците са били опитомени в древен Египет.

Само в Китай, производството на тези птици е над 2 милиарда годишно, което е около 3/4 от цялото производство в света.

Най-слабо патици се развъждат в Близкия изток, Африка и Латинска Америка.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

В Тайланд обичат много да наблюдават бой на петли. В Банкок има специален магазин, в който можеш да си купиш определени „наклювалници“ и защитни ръкавици за птици, а същи и еластични бинтове.

Боят на петли преди това са били атракция в Персия, Индия и Древен Китай. Още през 700 г. пр.н.е. борещи се петли е имало във Вавилон.

Обикновено един петел провежда само един бой, тъй като и да победи умира след една седмица от раните си.

Когато пилетата са на 6 месеца им режат гребена, защото при нараняване му в боя изтича много кръв. За тренировка на петли използват специални тичащи тренажори.

Преди самият бой на естествените петльови шпори се надяват метални с дължина от 4 до 6,5 см.

Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.

Птиците записали своите малки в училището на совата.

В една безлунна нощ совата накарала малките птиченца да накацат на един клон и започнала да ги подготвя за живота.

Тя им дала знания, умения и навици по основите на науката за гадаене по звездите, за философската самота в хралупата и за организацията на животните през нощта.

След това провела изпит, дала им дипломи и им казала:

– А сега вървете и живейте!

След това влязла в хралупата си.

Настъпило утрото и изгряло слънцето. Учениците се огледали, на небето нямало звезди, нямало самота, а  гората не изглеждала като през нощта. Как да живеят?

Те започнали да викат на совата:

– Ти ни подготви за нощен живот в гората, а ние сме птици живеещи на светлина. Как ще живеем сега?

– Сами се оправяйте, – въздъхнала совата и се потопила във философската си самота в хралупата.