Бащата повика сина си и двамата седнаха да похапнат от днешния улов. Благой се чувстваше виновен за това, което бе направил. Знаеше, че баща му не разрешава, но въпреки всичко бе ….

Момчето се опита да каже на баща си още преди да седнат да ядат, но баща му не позволи да говорят преди да се нахранят.

Изведнъж долетя ловният сокол на баща му и кацна на рамото му. Благой се зарадва, че вижда птицата. Преди два часа той я бе пуснал да ловува с нея без разрешение от баща си и ….. соколът не се върна при него.

– Не мисли, че си се отървал така леко, – каза баща му – тепърва ще си поговорим. Но аз се гордея с теб, че искаше да поемеш отговорността за неразумното си решение.

Благой внимателно наблюдаваше баща си. Той бе сбъркал. Бе прекрачил забраната дадена му от баща му. Какво ли го очакваше?

– Татко, иска ми се да постъпвам правилно, – подхвана Благой, – но понякога ми се прави, каквото …

Момчето свъси вежди и погледна баща си напрегнато, след това смело продължи:

– Понякога ми се иска да правя каквото си искам. Това означава ли, че съм мекушав и непостоянен, че съм безхарактерен?

– Характерът е твоята същност, – засмя се баща му, – това, което представляваш. Той се определя от решенията, които вземаш и в моменти като този. Когато си сигурен, че никой няма да разбере какво си направил …. или не си направил.

Страхът, че след тази лоша постъпка, баща му ще го накаже лошо и няма повече да му има доверие, се изпари.

– Характерът се изгражда всеки ден, сине и то непрестанно. Плодовете и плевелите на утрешния ден са в семената, които днес засяваш. Твоята власт това, което притежаваш и което ще оставиш след себе си, зависят само от теб. Защото никой не може да превъзмогне слабостите на характера си, ако не реши това сам.

Баща и син дълго се гледаха в очите.

Благой първи наруши мълчанието:

– Разбрах, татко.

– Бях сигурен, че ще ме разбереш. Ти си мой син и аз вярвам, че каквото и да дойде, ти ще се справиш с него.

Борис често ходеше при дядо си. От стареца той черпеше мъдрост и знание. Днес Борис бе огорчен, бяха го „набедили“ за нещо съвсем малко, което бе направил, но бе предизвикало травма на друго дете. Той не бе предвидил, че обелката, която не бе хвърлил в кошчето, ще предизвика нараняване на друг.

Той разказа на дядо си бързо за случая и вдигна ръце нагоре:

– От къде да знам, че така ще стане? Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че и сега ми е трудно да повярвам, че е станало. Но Димо не можеше да се изправи и го откараха с линейка.

Дядо му поклати глава:

– Чувал ли и изразът „Не се ядосвай за дреболии“?

– Да, – отговори Борис.

– Но това не е съвсем така – подхвана дядо му – и не отговаря на истината. „Дреболиите“ оформят „голямата картина“ на живота ни. Някои игнорират тези дреболии, като се оправдават, че се концентрират към големите неща.

Борис гледаше озадачено дядо си. В него се прокрадна съмнението, че не малко, а май много бе оплескал нещата.

– Преди години, – продължи дядо му, – птица се заплела в жиците. Това предизвикало електрически удар, който разхлабил скобата, която придържала жиците. Една от жиците паднала на релсите и се заплела в преминаващия влак, който я разкъсал на парчета и 40 хиляди хора бяха останали без ток за цяло денонощие, а беше зима. Помисли, птицата е била съвсем малка,  …..

– Да, – разбирам каза Борис.

– А спомняш ли си историята за  телескопа „Хъбъл“? – върна се назад в годините дядо му. – Той струвал  тогава 2,5 милиарда долара. И когато го изстреляли в орбита, установили, че една от лещите му е изпилена с една хилядна от сантиметъра повече. Наложило се тази „дреболия“ да бъде поправена от астронавти в открития космоса. В противен случай най-скъпият телескоп на земята не можел да извършава никаква работа.

– Май трябва повече внимание да отделям на дребните неща, – напълно сериозно каза Борис, – които съм подминавал като нещо незначително.

– Правилно си решил, – усмихна се дядо му, – защото твоята „голяма картина“ ще стане шедьовър, ако обръщаш внимание на малките неща.

Човекът и мечтата се сприятелили.

– Хайде да преследваме Синята птица, – казала мечтата.

– Добре, -съгласил се човекът.

В преследването на Синята птица неочаквано стигнали до дълбока бездна. Човекът се уплашил.

– Ще падна в бездната ….. искам да се върна обратно! – завикал той.

Мечтата се разтревожила:

– Не мисли, че ще паднеш, мисли за Синята птица!

– Но аз падам ….

– Дръж се за мен!

В един миг човекът трябвало да реши:

Да продължи да се отчайва или да се хване за мечтата и да лети по-нататък.

Да прескочи бездната или да живее без да откъсва краката си от земята.

Хвърчилата във формата на птици са нещо обичайно за онези времена.

Първото въздушно съобщение „падане на листо“ през 1232 г. е пренесено с помощта на хвърчило.

Официалната история описва по следния начин обсадата на татарите Дзин от монголите при Хъфей.

„На обсадените изпратили хартиени хвърчила с написани на тях съобщения и когато летящите уреди се приближили над линията на северните монголи, нишките им били отрязани и те паднали сред пленниците от Дзин . Съобщението ги подбуждало да се вдигнат на бунт и да избягат“.

Китайците използвали хвърчилата по доста гениален начин. С тях си помагали при риболов. Привързвали кукичката със стръвта към хвърчилото, след което я оставяли да бъде отнесена на достатъчно разстояние от сянката, за да заблуди и най-плашливата риба.

Разнообразието на хвърчила в Китай е огромно. Освен традиционната форма на птица, те са изработвани като стоножки, жаби, пеперуди, дракони и други реални или въображаеми създания. Някои хвърчила имали въртящи се очи, движещи се лапи и опашки.

Към края на 7-8 век на мода в Китай излизат музикалните хвърчила., които издавали свистящи, стенещи или подобни на арфа звуци.

Хвърчилото, към което била прикрепена бамбукова пръчка се наричало „вятърен псалтир“ или „вятърна цитра“.

Хвърчилото  с осем струни, закрепени върху основа във формата на тиквичка, се наричало „ястребова лютня“.

Подобни арфи и свирки са характерни не само за хвърчилата. Свирки се поставяли и в опашките на гълъбите.

Гълъбите „кимат“ при ходене, поради особеностите на зрението си, за да стабилизират изображението.

Този процес се състои от две фази. Когато птицата пристъпва рязко премества главата си напред, а след това известно време я държи неподвижно. След това тялото я „догонва“.

Именно във втората фаза гълъбът разглежда детайлите или забелязва движещите се обекти.

Тази хипотеза е била потвърдена експериментално на бягаща пътека, по която учили гълъбите да ходят.

Когато скоростта на движение на птицата и бягащата пътека били равни, т.е. преместването относно околните предмети е било нула, гълъбите спирали да кимат.