Времето бе чудесно. Марко изкарваше колата си от паркинга на универсалния магазин и когато минаваше край красивия Мерцедес на Ванко се чу леко:

– Хрус.

Стомахът на Ванко се сви, когато видя как Марко излезе от колата си, огледа щетите, които бе нанесъл, след което се поклани и се помоли:

– Скъпи Господи, моля те, прости ми, че съм толкова занесен и непохватен. И моля Те, дай милост на този скъп приятел, когато види огромните щети, които причиних поради чиста небрежност. Осигури, каквото е необходимо, докато той вземе тази кола, за да я поправят. Благодаря Ти, Господи. Амин.

Марко бързо се качи в колата си, махна с ръка и усмихвайки се широко, изкрещя през прозореца.

– Всичко е наред, приятелю. Представих щетите ти пред Господа. Благодатта е прекрасна.

Марко имаше доста силни съмнение, че нещата ще се оправят отведнъж с Ванко, без значение колко искрена бе молитвата му. Дори и ние с вас знаем това, но …

Бог не казва: „Просто се моли и Аз ще ти простя“.

Всъщност Той изисква от нас: „Спри да се молиш, докато не оправиш нещата“.

Когато вие сте били причината за нараняване на някой, по какъвто и да е начин, имайте сърце на слуга. Спрете, отидете при него и се примирете, преди да правите друго.

Въпреки хубавото време Наско бе ядосан. За това и бе повишил глас:

– Ние живеем в един невъзможен свят! Нежелан боклук редовно ни се пречка отпред!

– За какъв боклук говориш? – разтърси глава озадачено Филип.

– Такъв с премеждия, мъки и болки, – скръцна със зъби Наско.

– И какво да правим с него? – вдигна вежди Филип.

– Можем да го игнорираме, все едно, че не съществува, – усмихна се злорадо Наско, – но рано или късно той ще засмърди.

– А може би трябва да погледнем на трудните времена по различен начин …., – Филип се опита да успокои приятеля си.

– И как мога да го направя, като отвътре ми кипи, – възрази Наско.

– По-добре погледни как е постъпвал Исус, – посъветва го Филип.

– Исус е Божий Син, а аз съм човек, – подскочи нервно Наско. – Как мога да виждам като Него?

Филип се усмихна дружелюбно:

– Не подценявай Божията сила, която може да промени начина , по който гледаш на нещата.

Наско само въздъхна, повдигна рамене и каза вече малко поуспокоен:

– Той може всичко, но дали аз с моя гняв ще Му позволя да направи, каквото и да е.

Празниците наближаваха. Хората пазаруваха не на шега. Всеки бе натоварен според това, което бе определил за важно в дома си, приятелите и близките си.

Един мъж вървеше пред Кольо. Той бе натоварен с множество пакети и найлонови торбички.

Изведнъж мъжът се спъна и падна. Всичко, което носеше се разпиля край него.

Преди Кольо да реагира, двама младежи му се притекоха на помощ и го изправиха, след което му помогнаха да събере всички пръснати пакети и торбички, но ….

Кольо забеляза, че на тротоара лежи портфейл.

– Вероятно е паднал от джоба на този мъж, – предположи Кольо. – Трябва да го настигна и незабавно да му го върна. Може да се притесни, ако бръкне в джоба си и не го намери там.

Кольо взе портфейла и хукна след мъжа, викайки:

– Господине, господине ….

Наоколо бе доста шумно, но Кольо продължаваше да си пробива път между множеството хора и да вика:

– Господине, господине изпуснахте ….

Най накрая мъжът го чу и се обърна.

Кольо му подаде портфейла.

На лицето на мъжа се изписа огромно облекчение и благодарност.

Тъмни облаци забулиха небето, но не заваля. Привечер мъгла покри всичко и така се задържа до сутринта.

Веселин бе обезкуражен. Приятелката му Камелия го бе огорчила.

Той лежеше цяла нощ без да мигне. Така го завари утрото.

Баща му влезе, погледна го и попита:

– Какво те измъчва?

– Какво означава човек да обича несериозно? Как да разбера кога обичам истински и кога несериозно?

Да, тези въпроси не бяха леки. За тях се изискваше може би по-голямо разяснение.

Бащата се почеса по главата и отговори само с няколко думи:

– Любовта е жертвена. Тя не очаква нищо в замяна.

Веселен въздъхна дълбоко и добави:

– С други думи, само жертвената любов е истинска.

Бащата кимна в знак на съгласие.

Това бе напълно достатъчно за Веселин. Той знаеше как по-нататък да действа.

Данчо бе попаднал в ужасно стресираща ситуация. Той чувстваше, че се дави, търсеше шамандурата, но не я виждаше.

В този критичен за него момент, той попита приятеля си Димо:

– Какво да правя? Повече не мога така!

– Просто, – усмихна се Димо, – дай го на Господа.

Това бе едно от нещата, което силно притесняваше Данчо. Затова той попита:

– Как да го направя?

– Буквално, признай: Не мога да го направя сам, Господи. Помогни ми.

– Добре, – съгласи се Данчо, – нещата изглежда се подобряват след този външен израз, но неизбежно то се прокрадва обратно.

– Какво имаш предвид? – вдигна озадачено рамене Димо.

– Например, предавам моето безпокойство във понеделник, но в петък нещо друго може да надигне глава и аз отново съм разтревожен.

– Предаването на Бога е нещо, което трябва да направиш повече от веднъж. Това трябва да е ежедневна практика.

– Май, – Данчо се почеса по главата, – всекидневно трябва да предавам проблемите си на Бога. Да се доверявам единствено на силата Му, за да се справя със земните си борби.

– Които бледнеят в сравнение с вечността, – потупа го Димо по рамото.