Веднъж Марк Твен отишъл да слуша проповед на свой приятел свещеник, който много пъти го канел. Той бил един от най-добрите проповедници и когато проповядвал църквата винаги била пълна. Марк  си избрал неделята за ден, в който да посети църквата на приятеля си.
Свещеникът се готвел внимателно, в проповедта си вложил всичко най-добро което можел.
В неделя Марк Твен седнал на първия ред, точно пред проповедника. Свещеникът вложил цялата си енергия в проповядването и тя действително била прекрасна, цяла симфония преплетена с поезия.
Но Марк седял като мъртъв. Никакъв намек за одобрение не преминало по лицето му. Останалите хора били в екстаз, но Марк Твен оставал равнодушен.
Когато богослужението свършило свещеникът и Марк се насочил към колата. И двамата мълчали. Когато Марк Твен вече слизал от колата и се готвел да си тръгне, приятелят му казал:
– Ти нищо не каза за моята проповед.
Марк се обърнал и казал:
– В нея нямаше нищо ново. Аз имам книга в дома си, от която ти всичко си копирал. Тази лекция е взаимствана и ти не можеш да ме излъжеш, както глупаците в църквата. Но аз мога да чета и съм грамотен. Между другото преглеждах тази книга вчера.
Свещеникът бил изненадан и не можел да повярва на казаното:
– Какво говориш? От никъде не съм преписвал. Това е невъзможно!
Марк Твен казал:
– Утре ще ти изпратя книгата.
На другия ден свещеникът получил голям речник с бележка: „Тук ще намериш всички думи“.
Така разсъждава само аналитик. Той може да убие всяка поезия. За него това е просто свързване на думите. Не може да види красотата и всичко значимо, защото то се намира между редовете.

А това как става?
Когато поставя преграда на завистта, т.е. създам си навик да се радвам на успехите и красотата на другите, аз се променям.
Когато преодолея желанието си за повече покупки като жертвам, аз се променям.
Мързела побеждавам с труд, рутината с креативност, блудството с обезоръжаваща верност, сребролюбието с отслабващо задоволство.
Когато съм готова спонтанно да направя добро: да посетя болен или човек потънал в мъка; да не премина покрай някой, който е изоставен от близък, без да му обърна внимание; да дам исканото от просещия без да се интересувам за чистотата на мотивите му; да носа отговорност за поето обещание и да не говоря напразно; да простя на този, който ме е обидил или разочаровал, аз се променям.
Това са принципи звучали още преди 2000 години. Просто трябва да започнем да ги усвояваме. И тогава доброто ще започне да покорява сърцата на хората.
Блажения Августин е писал: „Блажен, който обича в Тебе приятеля и заради Теб врага. Само този не губи нищо скъпоценно, чийто пътища са в това, Кого не трябва да изгуби.“

През последните 6 години мъж живее рамо до рамо с хищник.
Шест години жителят на Мелитопол е възпитавал вълчицата Улим. Той я е спасил от унищожена вълча бърлога. Тогава тя е била съвсем малка и сляпа.
Улим е на 6 години и тежи 35 кг. Храни се с месо. За година изяжда половин тон месо.
Заедно със нея живеят вълкодави. Те са привикнали един към друг. Заедно ходят на разходка нещо, което в природата е невъзможно.
Спасената вълчица признава спасителя си и непрекъснато доказва верността си към него.  Александър е уверен, че по-предан и добър приятел от вълчицата няма.
Това е толкова необикновено приятелство.

На една поляна, сред огромната гора живял един вълшебник. Той имал голямо стадо овце.

Всеки ден той изяждал по една овца. Тези кротки животни причинявали много тревоги на вълшебника. Бягали към гората. Много време му отнемало да хване бегълката и да събере отново стадото.

Ако овцата разбирала кога ще я заколят, тя се съпротивлявала и виковете ѝ плашели другите. Тогава вълшебникът приложил хитрост. Поговорил със всяка овца поотделно.

На една казвал:

– Ти не си овца, ти си човек като мен. Няма от какво да се боиш, аз убивам и ям само овце. Ти си единствения човек в това стадо и си моя най-добър приятел.

На друга казвал:

– Защо бягаш от мен. Ти си лъвица и от нищо не трябва да се страхуваш. Аз убивам само овце, а ти си ми приятел.

На трета внушавал:

– Послушай, ти не си овца, а вълчица. Аз те уважавам. Както и преди аз ще продължавам да убивам по една овца всеки ден, но ти си вълчица, най-добрият приятел на човека. Няма от какво да се страхуваш.

По този начин, той говорил на всяка овца и внушавал на всяка една от тях, че не е овца, но напълно различно животно, което се различава от всички други в  стадото.

След тези разговори напълно се променило поведението на овцете. Те пасели спокойно и вече не бягали към гората. И когато вълшебникът убиел някоя от тях, те си казвали: „Той е убил овца, а не мен, защото аз съм му най-добрият приятел“.

Дори овцете, които убивал, престанали да се съпротивляват. Той отивал до набелязаната жертва и казвал:

– О, приятелко, отдавна не сме разговаряли. Ела с мен. Искам да се консултирам с теб по един въпрос.

Овцата отивала с гордост при него. Тогава той я питал как вървят работите в стадото. Жертвата с радост му разказвала всичко, след което той я убивал. Смъртта идвала бързо и овцата нямала време да разбере какво става.

Вълшебникът бил много доволен. Повдигайки самочувствието на всяко едно от животните, успял да ги накара да забравят за смъртта. Станали по-спокойни, наслаждавали се на живота и спокойно си хрупали тревица. Месото им станало по-вкусно.

Така вълшебникът дълги години управлявал своето стадо. Дори овцете започнали да му помагат.

Ако някоя съобразителна овца започнела да се досеща за истинското положение на нещата, то останалите овце „най-добрите приятели“ на вълшебника, веднага му докладвали и той с удоволствие я изяждал.

А вие какви сте лъвове, вълци или може би хора…?

Един човек в детството си много дружал със един възрастен съсед.
Времето си вървяло, появил се колеж, увлечения, после работа…Всяка минута на младия човек била заета. Той нямал време да си спомни миналото, да поговори дори с близките си.
Веднъж той научил, че старият му приятел, възрастния съсед е починал. Тогава младежа си спомнил как този човек се е опитвал да замени загиналият му баща. Почувствал се виновен. Отишъл на погребението.
Вечерта след погребението младият човек влязъл в празния дом на покойния. Всичко било така, както преди много години.
Само малката кутийка, в която старецът съхранявал най-цената си вещ я нямало на масата. Мислейки, че някой от близките му я е взел, младежът напуснал дома.
След две седмици той получил колет. Подателят бил починалият старец. Младежът с разтреперани ръце го отворил.
В него лежала онази кутийка, която той не намерил на масата. В нея имало златен часовник с надпис: „Благодаря за времето, което прекара с мен“.
Тогава младият човек разбрал, че най-ценното за старият човек е било времето, което е прекарал с малкия си приятел.
От тогава той се опитал да отделя повече време на сина си и жена си.