Веднъж крал Артур бил пленен от друг цар и се оказал в затвора. Цярят обещал да го пусне, ако отговори на един много сложен въпрос. За да отговори на него на крал Артур му  била дадена цяла година. Ако през това време не успеел да отговори на въпроса щял да бъде обезглавен. Въпросът бил: „Какво искат всъщност жените?“

Крал Артур изпратил своите пратеници да разпитата женската половина на царството му, но никой разумно не можел да отговори на този въпрос. Накрая му съобщили, че една стара вещица знае отговора, но цената й била много висока. Кралят изпратил при нея посланик, за да разбере, какво точно желае. Оказало се, че тя иска да се омъжи за най-добрият му рицар Гаваин.

Магьосницата при това била страшна, стара и противна. Артур казал:

– Не искам моят най-добър приятел да бъде нещастен. По-добре да умра.

Гаваин проявил благородство и заявил:

– Животът на крал Артур е важен за цялото кралство. Радвам се, заради благото на държавата да се оженя за тази противна магьосница.

След това Артур получил отговор на въпроса си. Тя казала:

– Повече от всичко на света жената иска да се разпорежда със своя собствен живот.

Този отговор удовлетворил царя и Артур бил освободен. Всички били радостни и настъпило времето за сватбата. Рицарят Гаваин бил истински джентълмент. Магьосницата се държала отвратително на масата, взимала храната с ръка и високо ругаела. Когато настъпила сватбената нощ, Гаваин укрепил сърцето си, влязъл в спалнята и не могъл да повярва на очите си. Пред него на леглото лежала най-красивата жена на света. Той удивен попитал:

– Какво се е случило?

Тя казала:

– Заради проявеното търпение и добро отношение към мен, реших половината от времето да бъда млада красавица. Ти сам можеш да избереш каква искаш да бъда през нощта и  през деня.

Гаваин се замислил. Той не могъл да избере, за това оставил на нея да реши. Когато магьосницата чула отговора на мъжа си казала:

– Аз винаги ще бъда красива, защото разбрах, че ме уважаваш и ми даваш възможност да се разпореждам със собствения си живот.

Дошъл един ловец при свой приятел. На пода му лежала кожа от бяла мечка с отворена  уста. След като я огледал, той попитал:

– Нито една дупка. Къде я застреля?

– Не си спомням точно, но тогава стрелях 10 пъти. Пет път презареждах.

– И колко пъти улучи?

– Нито веднъж.

– Но от какво умря тогава?

– От смях.

Един равин бил смятан от хората за Божий човек. Всеки ден пред вратата на дома му се тълпяли хора в очакване на съвет, изцеление или благословение от този свят човек.
Всеки път, когато равина говорел, хората жадно поглъщали всяка негова дума.
Въпреки това, в тълпата от поклоници имало един човек, който никога не пропускал възможността да критикува учитела. Той обръщал внимание на хората към слабостите на равина и се присмивал на недостатъците му. Постепенно учениците започнали да възприемат първенюто за въплатен дявол.
Случило се така, че един ден „дяволът“ се разболял и починал. Всички въздъхнали с облекчение. Външно хората скърбели като за случая, но вътрешно се радвали, че този неучтив човек няма повече да прекъсва вдъхновената реч на учителя и няма да критикува поведението му.
За голяма изненада на хората, равинът искрено скърбял. Един човек го попитал:
– Нима ти скърбиш за него? Той толкова те обиждаше и ти се присмиваше.
– Не, не. Защо трябва да скърбя за нашият приятел сега, когато е в рая? Мъчно ми е за мен. Той бе единственият ми приятел. Наоколо ме обкръжават само почитащи ме хора. Той бе единственият, който ме изобличаваше. Страхувам се, че без него ще престана да раста.

Един квакер поставил близко до дома си следния надпис: „Ще дам земята си на този, който е напълно удовлетворен от живота“.

От там минавал богат фермер прочел надписа и си казал:

– Нашият приятел квакер е решил да подари земята си. Бих искал да я взема за себе си, докато не я е взел някой друг. Аз съм богат. Имам си всичко. Какво ми трябва още? Имам пълно право на тази земя.

Той почукал на вратата на квакера и обяснил защо е дошъл:

– Наистина ли си напълно удовлетворен? – попитал го квакера.

– Да, напълно. Аз имам всичко, от което се нуждая.

– Приятелю, – казал квакерът, – ако ти имаш всичко, което ти е нужно, за какво ти е това парче земя?

На 11 септември 2001 г. Омар Едуардо Ривера, сляп специалист по изчислителна техника, работел на 71-вия етаж в Световния търговски център със своето куче-водач Дорадо.

Когато отвлеченият самолет се ударил в кулата, Ривера знаел, че за да се евакуира ще е необходимо много време, но той искал неговият лабрадор ретривър да се спаси, затова откачил каишката му от стълбището.

Омар смятал, че е загубен. Шумът и горещината били ужасяващи. Но той искал да даде шанс на кучето да се спаси. За това откачил каишката му. За последно ласкаво поразрошил козината му и му казал да си отива.

Дорадо бил отнесен няколко етажа по-надолу от тълпата бягащи хора. Но след няколко минути Ривера почувствал, как кучето бута с муцуната си краката му.

След това с помощта на колеги Ривера бил изнесен от сградата, което отнело почти час. Скоро след като се измъкнали, зданието се срутило.

Ривиера знае, че дължи живота си на своя четириног приятел.