Колкото и да си подготвен от пътеводителите и книгите, пак ще останеш поразен, кагата видиш Йелстоунския парк. Природата сякаш тук е събрала всички причудливи форми, контрасти и багри. Всичко онова, което може да учудва и да очарова.
Планини, клисури, водопади, езера, гори се сменяха едно след друго като в калейдоскоп. Водата на горещите извори изхвърля частици вар, които като изстине, се втвърдява и образуват цяла система от тераси, сякаш издялани от мрамор. Тези тераси са ту тесни, ту широки. Те са обградени от висулки и фантастични дантели от сталактити. Съвършено белите тераси се сменят със светложълти, розови, сини, зелени, кафяви… Особено интересна е една висока тераса, която се нарича Кухнята на дявола. Това е тъмно пространство, в което се чува  глух тътен. Наоколо изхвърчат, като черни парцали, прилепи и почти докосват влезлите с крилете си…
И изведнъж нова декорация.  Златна врата от лава в златистожълт цвят, Лебедово езеро, дива планинска местност със снежни върхове.
По-нататък е Басейнът на гейзера Герис и горещите извори на Черния мърморко, Човек на минутата, изхвърлят струя всяка минута, Постоянно изригващи през двадесет минути. По-долу разноцветни кални извори, розови, жълти, бели….
Тези извори с шум изхвърлят гореща вода и тя падаше на земята във фантастични каскади.
Тюркоазната водна колона с необикновена синева и прозрачност се отразява в огледалната повърхност на Призматичното езеро. Наоколо има множество гейзери и горещи извори, мънички планински езера, изумрудени поточета с водопади…
Ето причудливият по форма гейзер Улей, Устничка, Лъв. А по-нататък, всред скалите, преливащо в топази и рубини, лежи Изумрудното езеро. То очарова.
Наистина и тук както навсякъде се виждат хотели за туристи, къщички с бензинови колонки за обслужване на автомобили, забавни павилиончета с разхладителни напитки.  И навсякъде натрапчиви реклами по стените, по оградите, по крайпътните дървета и даже по скалите. Тези реклами за зъбни пасти, тиранти, бръсначи, патентовани лекарства обезобразяват тези най-красиви в света пейзажи. Но по стария път се виждат още съвсем незасегнати  места.

Знаете ли историята с името на секвоята? — запита, усмихвайки се, Бари. — Между индианските вождове имало-един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако помислите, че той е бил дивак, размахващ томахавка, ловец на скалпове. Той бил много културен човек, изобретател на индианската писменост. Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити от ите преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят мамонтови зъби. Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали: тяхно, американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал! И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“. Обаче по-късно станало ясно, че и едното, и другото име е неправилно, тъй като новото дърво представлявало от себе си нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго, такова, каквото си е имало вече по-рано известното дърво от този род — „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя. Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка.

Колко хубаво нещо е пролетта! Когато дойде тя тропа на прозорците, пее и вълнува душата.
Щастлив е онзи, който може да се отдаде на нейното опиянение, без да се отрови нито за миг от страшната мисъл, че всяка нова пролет го приближава все повече към неговия край. За някои той е радост, а за други мъка и страх.
Пролетта е едно от ония напомняния, които природата ни е устроила на тоя свят. Нейните рожби се събуждат всяка пролет за нов живот.
А всяка пролет живота си отива от нас…

Много често говорим , че с действията си унищожаваме природата, но тази снимка красноречиво говори за нашето нехайство.
Представеното изображение не е резултат от обработка с фотошоп. На този фотос са показани последствията от последната авария на алуминиевия завод в Унгария.
А колко ли още такива аварии има, които се премълчават?

Беше един от онези последни топли дни на годината, в които природата сякаш жали за изминалото лято и напрегнала сетни сили, открадва няколко приятни слънчеви часа от напиращата зима.
Във въздуха се носи някаква неотразима тъга, която шумоли в черните голи клони на дърветата и в жълточервения килим на окапалите листа. Отразява се в сивите огледала на локвите, носи се с тънките струйки синкав дим от комините.
Тази тъга личи в полуусмивките на лицата и в умората на тежките стъпки. Като всяко крадено нещо и тези часове на закъсняло лято навяват повече скръб, отколкото радост.

Комарите са доста придирчиви относно храната. Ние вече знаем, че хищници са женските. Мъжки насекоми са безвредни, не нараняват хората. Те се хранят с цветен нектар. „Хищните“ женски, се оказва, че са чревоугодници по природа.
Дълго време се е смятало, че ухапването и избягването от комар е случайност. Но учените са опровергали този мит.
Наистина, не всички ги хапят комари.
Работата е в миризмата. Оказва се, че тези малки кръвопийци са в състояние да направят разлика между 70 вида миризми и всевъзможни химични съединения.
Експертите са установили, че някои миризми са особено предпочитани от тях. Ако комарите не се интересуват от миризмата излъчвана от даден човек, той попада в групата на недосегаемите.
Учените са успели да създадат интересна статистика. Оказало се, че един на десет е много „вкусен“ и един от десет се оказва щастливец, тъй като край него има достатъчно „вкусни“ за комарите.