Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.

– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.

– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.

– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.

– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.

– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. –  Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.

Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.

Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.

Накрая решиха:

– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.

– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.

Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.

На сутринта Сашо още сънен се развика:

– Погледнете, тук има следи на някакво животно.

Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.

– Това са вълчи следи, – констатира той.

– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.

– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.

– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.

– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.

– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.

– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.

Сашо важно добави:

– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.

Беше красив есенен ден. Соня и Слави пътуваха по хълмовете с мотор. Гледката, която се разкриваше пред очите им бе неописуема. Творецът бе създал такива багри, че дъхът на всеки би примрял пред тази красота.

Нюанси в жълто,червено, кафяво и зелено разказваха прекрасна планинска приказка, която не оставяше равнодушен, дори и най-скептично настроеният наблюдател.

– Малко се притеснявам, – сподели Слави, – защото трябва да стигнем до онова селище до края на деня, а не знам дали ще успеем!?.

– Но нали избрахме мотора, – подчерта Соня, – за да се насладим на гледката и да бъдем по-бързи в натоварения трафик.

След един завой, двамата се озоваха след два големи камиона.

„Сега ще трябва да бъда още по-внимателен, – каза си Слави, – но нямаме вече и същата видимост към прекрасната природа“.

– Вероятно пътуването ни ще се окаже по-дълго отколкото очаквахме, – въздъхна разочаровано Соня.

Но след един от завоите, двамата бяха приятно изненадани. Изведнъж се откри прекрасна видимост и Слави успя да изпревари камионите.

Когато всичко приключи и те стигнаха на време до определеното място, Слави се замисли и каза:

– Колко бързо губя търпение, когато не получавам отговор на молитвите си, когато и както аз очаквам.

– Това, че имахме хубав път и ти изпревари камионите, – каза Соня, – ме наведе на мисълта, че доверието в Бога ни помогна да преодолеем раздразнението и да се насладим на едно прекрасно пътуване.

Кралското общество за защита на животните получило необичайно съобщение от жител на Лемингтон-Спа, който забелязал в местното гробище, попаднала лисица в капан.

Главата на животното била заклещена между две надгробни плочи.

Не се знае как се е стигнало до такова нещастно положение , но лисицата е била така достатъчно дълго време. Тя била забелязана чак в 11 часа преди обяд.

По-късно се изяснило, че животното не е пострадало и го пуснали обратно в природата.

Изобретението металическа тубичка с дозатор и винтова капачка е революционно за времето си.

Преди това нововъведение художниците са съхранявали боите в малки възелчета от свински пикочен мехур или в нехерметични калаени кутии.

В тези възелчета се правел отвор с игла и на палитра се изцеждала необходимото количество боя. Неизползваните бои изсъхвали, а това било изключително разточително и неудобно.

Художници, които работели сред природата, бързали да използват боите, затова работите им се отличавали с по-широки мазки.

Един от първите, който се замислил над опростяване на процеса бил американецът Джон Ренд.

През 1841 г. той патентовал оловна тубичка, от единия край свита, а от другия завършваща със завъртаща се капачка.

Изобретението скоро намерило поддръжници, които не се уплашили нито от високата цена на оловните тубички, нито от токсичността на оловото.

Появата на тези тубички дало тласък в ново направление. Вече не било необходимо да се водят калфи, който да смила пигментите и да приготвят боите.
Всичко можело да се приготви по-рано в ателието или да се купят такива готови.
Първите тубички били направени в Англия и изнесени в Европа и Америка. Те били много търсени, но Ренд не получил за тях баснословни пари.

Участвайки във финансови и съмнителни проекти, той фалирал и бил принуден да продаде патента си, за да изплати дълговете си. Умрял в неизвестност през 1873 г.

В Китай местен жител по време на почистване на една стая намерил застрашен от изчезване вид животно. Това бил дългоухият пустинен гризач.

Мъжът предал намереното животно на служителите по защита на горите. За сега дългоухият пустинен гризач е пуснат на свобода.

Този гризач е в списъка от 100 вида животни, които са застрашени от изчезване.

Според Световния съюз за опазване на природата, видът е наистина „застрашен“.