В село всичко се знае. Ако се изкашляш на единия край, на другия вече знаят как си се изкашлял, колко дълго е продължило това и дали е имало допълнително нещо към случая. Излезеш от вратата и ако не те срещне някой комшия да те пита къде отиваш, то друг ще надзърне зад перденцето, за да каже после накъде си отишъл. От една страна това е добре.
Ако дълго време не излезеш от вратата, ще дойдат да видят дали не си болен или нещо лошо ти се е случило. Срещнат ли те натоварен като магаре, все някой ще ти се притече на помощ.
Но от друга, тази постоянна „осведоменост“, може дори да ти навреди.
Имаше в село едно семейство. Мъжът добър и трудолюбив човек, а жената милостива и отзивчива, на рана да я сложиш ще оздравее. Но имаха голяма мъка, нямаха деца. Накрая се решиха и си взеха едно. То бе весело и любвеобилно, на всеки ще се усмихне, на всеки ще подаде ръчичка.
Детето порасна, започна да се заиграва с децата от махалата. Веднъж то чу глас зад себе си:
– Ти си хранениче.
Детето не реагира, то не знаеше какво е това хранениче, но усети нещо зловещо и отблъскващо в тази дума. Тръгна към дома си, обронило глава. Влезе в стаята. Майката току що беше се прибрала от работа, а бабата се въртеше около яденето на печката.
Детето се повъртя малко и изведнъж изстреля:
– Какво е това хранениче?
Майката стреснато прехапа устни. Бабата се надигна, отправи взор към момиченцето и спокойно каза:
– Ето ние те обичаме, грижим се за теб и те храним, това е хранениче.
Черният облак слезе от лицето на детето и то усмихнато излезе на вън. Още същия ден, то отново чу:
– Ти си хранениче.
Този път детето се обърна, усмихна се и каза:
– Знам.
А душата му пееше: „Те ме обичат, грижат се за мен, хранят ме. Да, аз съм хранениче“.