Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.
Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.
Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:
– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …
Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….
Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:
„Защо аз? Не приемам това!“
Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:
„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко ще бъде наред …“
Милена си правеше голо и егоистично пресмятане:
„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..
Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?
Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…
Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.
Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.
„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“
Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:
– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….
Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.
Искаше ѝ се да им изкрещи:
„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.
Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.
– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….
