Съществуват доста странни литературни произведения, но това, за което ще ви разкажа надхвърля далеч моите представи.

Френският поет Гийом Аполинер е въвел използването на ново понятие „калиграма“.

То се е родило от думите „калиграфия“ и „идеограма“.

Самото то представлява стихове, написани под формата на предмети, за които става въпрос в произведението.

Мартин се разбра с Елена да се срещнат пред гара. По-рано той не бе виждал това момиче. Дори нямаше никаква представа как изглежда.

Запознаха се в чата и всяка нощ до късно разговаряха чрез компютрите си. Имаха доста близки интереси и неща, които и двамата харесваха. Затова решиха накрая да се запознаят лично.

– В два часа пред гарата под часовника, – предложи Елена.

– Добре, – съгласи се Мартин, – там ще се видим.

Мартин дойде на мястото на срещата десет минути по-рано. Той звънна по телефона на Елена и ѝ обясни:

– Аз съм със черни джинси и жълто яке, чакам те.

– Добре, – каза Елена, – А моето яке е синьо с жълти ленти.

След няколко минути пред Мартин застана слабичко момиче с пуловер без яке и му се усмихна:

– Здравейте! Аз съм Елена. Мен ли чакате?

Мартин се смути:

– Навярно вас.

Срещу него се усмихваше красиво и нежно създание, но то не отговаряше на описанието на тази, която очакваше.

След кратка пауза Марин попита:

– А къде е синьото яке с жълти ленти?

– В къщи, – отговори Елена. – Аз само по принцип казах, че имам синьо яке с жълти ленти.

Изглежда Елена не се бе съобразила, че трябва да даде някакъв белег, по който да бъде разпозната. За нея бе важно, че е поканена на среща от момче и че трябва да се видят пред гарата.

Мартин чакаше едно момиче, а се появи като че ли друго. При такова „конкретизиране“ на нещата можеха и да се разминат.

Случвало ли ви си е да кажете „да“, когато всичко вътре във вас се съпротивлява на това? Може би, често ви се налага да криете своя протест, защото има хора, на които не можете да откажете. Или за вас темата за отказа е станала жизнено важна, защото от вашата доброта и отстъпчивост се ползват всички, които не ги мързи.

Защо на човек му е трудно да каже „не“?

Причините са най-различни. Обединява ги само едно, техният източник идва от детството ни.

Всяко семейство си има свои представи за ценностите:

Не трябва да се отказва на по-големите, те знаят по-добре от вас нещата.

Не трябва да се казва „не“, защото това може да обиди хората.

Днес ще откажеш, а утре на теб ще откажат.

Щом са ти казали да действаш, изпълнявай без много да говориш.

Трябва да се помага на добрите хора, това е признак на интелигентност. Иди разбери сега, кой е добър и кой лош!

В детството всичко се е оценявало по други параметри. Страх да нарушиш родителските наставления, страх да се окажеш лош в очите на околните, страх, че можеш да получиш наказание, всичко това ви кара да се съгласявате, дори във вас да бушува протест.

Гърлото ви пресъхва и устата ви сякаш е пълна с пръст. Вие навеждате очи и скривате възмущението си.

Умението да се отказва е индикатор за зрелост на индивида. Ако хората безцеремонно нарушават вашите граници, без да чувстват неудобство от това, показва, че нещо не е наред със самите вас.

Съществува хитра уловка!

Когато не можете да откажете, започвате да хитрувате, да лъжете и да извъртате. Намират се и хора, на които вие отказвате. И кои са тези хора? Това са тези, за които вие сте сигурни, че ще ви разберат и ще ви простят, защото ви ценят и обичат.

Така се получава, че не отказвате на тези, които са важни за вас, според някакви ваши критерии. Правото на отказ вие реализирате с тези, които наистина търсят вниманието ви, отстъпка и гъвкавост от вас.

Съществуват прости начини за безконфликтно общение. Можете да се научите да отказвате разумно и правилно, без да обиждате или наранявате другите .

Някои деца проявяват интерес към отделни области на знанието и наистина се стремят да научат повече в това направление. Те получават огромно удоволствие да тренират паметта си и да вникват в същността на нещата.

Такива деца си поставят общи задачи в обучението, обичат да бъдат оригинални и се учат да се владеят. Те с радост поемат отговорност и се стремят да реализират своя потенциал.

Ако такива деца не винаги са успешни в училище това е, защото имат собствена представа за това, което искат да учат и приемат предложената учебна програма като нещо натрапено.

От гледна точка на развитието, любознателността е лукс. Най-голямо значение има привързаността.
До тогава, докато не се освободи капка енергия, отиваща за търсене на безопасна и надеждна привързаност, движението напред, към нови открития е невъзможно. По тази причина ориентацията на връстниците убива любознателността.
Освен това, любознателността прави детето изключително уязвимо в света на „готините“ връстници. За наивно удивление и увлечение по даден предмет, за въпрос: „Как работи това?“ и оригиналност  на идеите могат да го посрамят и да предизвика всеобщ смях. По този начин, ориентацията на връстниците застрашава явлението любознателност.

Интегративното обучение, за да върви успешно, детето трябва да бъде достатъчно зряло и способно да издържа двойствеността на мненията, да изпитва смесени чувства и поразмисляйки да променя мнението си, да преживява противоречиви емоции.

Едно дете трябва да бъде привързано към родителите си или учител дотолкова, че да го вълнува, това, което те мислят за него, и очакват от него, дали не са разстроени и не се отдалечават от него Неуязвимостта и пренебрегването парализират обучението и правят детето необучаемо.

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.