Хората се делят на два вида. Тези, които са склонни постоянно да пренасят делата си за утре и тези, които пренасят почивката си за утре.

И знаете ли, негативните последствия настигат и едните и другите.

Тези, които прехвърлят работата си за утре, един ден ще се изправят пред необходимостта да я изпълнят. В авариен режим, в нервно състояние, на границите на възможното.

А тези които отлагат почивката си за по-късно, в най-добрия случай ще се изправят пред неспособността си да си починат. Те ще престанат да се виждат извън своите притеснения и отговорности.

Енергията, която използваме за трудовите си подвизи, трябва от някъде да я зареждаме.

Времето за почивка трябва да се планира. Така, както планираме посещение при лекар, отиване до данъчното или среща с бизнес партньори. Защото ако не планираме почивката си, голяма е вероятността, да не остане време за нея.

Мисля си, че колкото по-малко човек планира  да си почине, толкова по-често ще посещава лекаря си.

Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.

Пожар, избухнал във фабриката за сирене в Бърнаби, Британска Колумбия, Канада, довел до много големи загуби, а виновникът се оказала обикновена катеричка.

Зверчето прегризало един от електропроводите, което довело не само до огъня в мандрата, но и остави без електричество местните жители.

Пожарникарите, които дошли на мястото на произшествието, не могли веднага да се справят с огъня, защото линията на електропровода в този момент още е била активна.

Гасенето на пожара продължило 12 часа. Въпреки това, готовото сирене не пострадало, защото се намирало в хладилника, захранващ се от резервен генератор, но около 75 хиляди литра мляко се развалило.

Освен това, работата на фабриката ще бъде спряна минимум за една седмица. Служителите трябва да отстранят последствията от пожара и да използват по някакъв начин прокиснатото мляко.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.

Беше 1976 г. Тогава семейство Кларк живееше в Мисури.
Бе ранно утро, а природата бушуваше.

Мери се събуди от силния шум зад прозореца на спалнята.

Звукът приличаше на движещ се товарен влак. Прозорецът се тресеше, а на Мери ѝ се струваше, че цялата къща се движи.

Робърт здраво спеше до Мери, а тя бе твърде уплашена. Не смееше да шавне или да събуди съпруга си.

Нищо друго не ѝ оставаше освен да се помоли.

– Господи, – започна тихо тя, – пощади моя дом и семейството ми. Зная, че ако не се намесиш, последствията  ще бъдат трагични.

В този момент Бог изпълни сърцето ѝ с мир. Мери бе изненадана. Нещо сякаш я караше да стане и да отиде до прозореца.

Тя се подчини и се добра до прозореца. Леко повдигна щората и погледна навън.

Заслепи я ярка светлина. В нея тя различи високи фигури. Те бяха широкоплещести същества облечени в дълги бели дрехи. Имаха силни ръце. Държаха се един за друг. Стояха с гръб към вятъра и с лице към Мери.

Тя не можеше добре да види лицата им, защото бяха много светли.

Изведнъж разбра.

– Ангели са заобиколили дома ни, – възкликна тя.

Мери седна отново на леглото. Тя се взираше потресена в прозореца известно време.

Изведнъж всичкият ѝ страх се изпари. Мери се чувстваше вече в безопасност. Сърцето ѝ бе изпълнени с радост и мир.

От този ден нататък, когато имаше буря, Мери бе сигурна, че силните Божиите ангели са близо до нея, за да защитят дома и семейството ѝ.