Бог ви обича точно такива, каквито сте, но Той няма да ви позволи да останете такива.

Божията благодат не е само, за да ни спаси от последствията на греха, а и да започне да ни моделира в образа на Исус.

Някои приемат Божията благодат, когато Бог ги спасява, но след това те се опитват да растат в християнския си живот чрез собствени сили.

Божията благодат ви помага да се превърне в човек, който Бог иска да бъдете. Тя ви форми. Библията нарича това освещение. Бог е грънчаря, а ние сме глината.

За съжаление, тъй като той ни оформя, ние сме склонни да скочим от грънчарско колело и да му кажем:

„Благодаря ти, Господи, но мисля, че мога сам да се грижи сам за себе си. Мога да се оформя в правилното нещо“.

Така унищожаваме нашето духовно израстване.

Един от най-големите проблеми на християнството е, че често хората започват с акцент върху изграждането на връзката с Бога, но след това се връщат към списъка от правила. Те начеват с това да обичат Бога, а след това се връщат обратно към религиозните ритуали.

Това ли е начина, по който трябва да живеем християнски си живот?

В Библията се казва: „И тъй, както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него“.

Вие няма да бъдете християнин, ако обещаете да правите само добро. Не може да расте като християнин, ако се задължите да бъдете добър. Вие живеете християнски живот, просто като получите Божията благодат и ѝ позволите, тя да ви оформи.

Можем ли да бъдем в униние? Само по две причини. Ако ние не сме повярвали в Бога или сме повярвали, но живеем в грях, само по тези поводи можем да изпаднем в униние, депресия, ….

В останалите случаи имаме винаги възможност да отправяме молитви към Бога с благодарение.

А относно нашите нужди, трудности и изпитания, ние можем да упражняват своята вяра и доверие във всемогъществото и любовта на Бога.

„Уповайте на Бога“. Колкото и невъзможна да ни изглежда ситуацията, ние трябва да уповаваме на Бога.

На Своето Си време Господ ще ни изпрати помощ. Той има свои източници, не бива да Го ограничаваме. Бог има хиляди начини и различни пътища, за да ни се притече на помощ.

Нашата работа се състои само в това, да изложим своето положение на Господа и като дете да излеем пред Него сърцето си.

Повече молитва, повече упражнение във вяра, по-търпеливи в чакане, а в последствие ще бъдем благословени и ще имаме Божието благоволение.

Лицето на Елена пребледня още повече. Тя стисна юмруци, когато поредния спазъм премина през тялото ѝ.

Елена протегна треперещата си ръка към сина си и леко го погали по бузата.

– Щом трябва да заминеш, – каза много тихо Елена, – искам да ти кажа нещо преди да тръгнеш.

Тя погледна Румен в очите. Той усещаше как с погледа си майка му прониква и в най-скритите кътчета на душата му.

– Ако се случи да умра, преди да се върнеш, – прошепна Елена, – знай, че отиването ти не е било напразно и не се обвинявай за нищо.

Румен извърна лице, за да не види майка му сълзите в очите му.

– И още нещо, сине. Не знам много неща, но в живота си съм научила едно, че всеки човек носи в себе си покварата на змията и нежността на гълъба.

Румен махна косите си от очите и каза:

– Че в мен има змия е вярно. Доста глупости извърших без да мисля за последствията. Но никога няма да повярвам, че в теб има змия. Никога.

Елена тежко въздъхна.

– Добре ще ти го обясня по друг начин. Много легенди и митове съм ти разказвала. Ти обичаш най-много гръцките нали?

Румен кимна с глава.

– Помниш ли онова момиче Психея? – попита Елена.

Румен отново кимна с глава и я погледна озадачен.

– Гръцката дума психея има два смисъла, – започна да обяснява Елена. – Тя означава пеперуда, но има значение и за душа.

– Не разбирам, – тръсна глава Румен.

– Пеперудата е майсторка в преобразяването, сине. Може да се превърне от червей в най-прекрасното създание на природата. Душата също може.

Румен преглътна с усилие.

– Съжалявам, майко, аз съм виновен за всичко.

– Не съжалявай, сине, нещата ще се оправят. Обичам те и вярвам в теб.

Румен се наведе и целуна майка си по челото, а тя му се усмихна.

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.