Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

Времето бе хубаво. Слънцето мамеше навън с топлите си лъчи, сякаш приканваше:

– Хайде излезте! Поразходете се!

Херман се усмихна и си каза:

– Защо да не се възползвам от хубавото време!

И закрачи бодро към парка.

Той бе физиолог. Изучаваше функциите в живите организми.

Едва навлязъл в парка Харман забеляза плачещо момиченце. Той веднага притича към детето и попита:

– Защо плачеш? Удари ли се?

– Нещо ми влезе в окото…..

Херман извади от джоба си лупата, с която не се разделяше и започна внимателно да изследва с нея окото на детето.

Изведнъж той забеляза, че при определено положение на лещата лъчите падат през зеницата върху задната стена на окото и ярко го осветяват.

– Мм … да, – промърмори Херман.

Той веднага разбра важността на това явление.

Мина време, Херман успя да усъвършенствува открития метод и да изобрети очното огледало. Днес то е неизменен атрибут на съвременния офталмолог.

После иди разправяй, че със сълзи не може да се помогне на каузата.

Този физиолог бе Херман Хелмхолц

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.

Утро. Под лъчите на показалото се тия дни слънце в кална локва се въргаляше с голямо удоволствие една свиня.

Край нея минаваха хора, които бяха чисти, елегантни, изискани и добре пременени.

– Ау, – възкликваше свинята, – колко са красиви и прекрасни. Доставят истинска наслада на очите.

Тя съвсем не бе осъзнала, че е мръсна и с вида си отблъскваше хората. Но това не ѝ пречеше завистливо и с болка да гледа минаващите край нея благородни и очарователни люде.

Лицата на някой така светеха, че горкото кално животно се разгневи на Създателя си:

– Защо поне малко не ме е направил привлекателна и красива? Материал ли не Му е стигнал за това? Ето само от мен хората отвръщат очи. А колко хубаво би било …..

Когато ѝ омръзна да грухти, протестира и негодува, затвори очи и блажено заспа в локвата.

След време се събуди и откри, че има компания. До нея в гьола лежеше пиян човек.

– Интересно как не се е задушил в калта?! – изненада се свинята.

Като го поогледа и видя, че е в опасност, свинята го съжали:

– Горкичкият!

Захапа го за яката и го издърпа на сухо.

Свинята внимателно се взря в мъжа. Стори ѝ се вонящ и отблъскващ. Сега тя имаше над кого да тържествува и се усмихна злобно:

– Ех, нещастнико, толкова си отвратителен, че не мога да те гледам.

След което свинята се отдалечи и с грухтене взе да рие земята.

Заслужава ли си човек да изпадне до същото положение. Пиянството е удоволствие, което ни прави по-жалки и от свинете, които не осъзнават състоянието си, но нали ние претендираме за разум?!

И това ако е Нова година?! Без искрящия бял сняг и празнотата изпълваща повечето хора, независимо от шумните компании, голямото количество храна и алкохол по масите.

Благой и Марин напуснаха буйната и разюздена група от хора, с които се бяха събрали да срещат Новата година. Пред останалите се оправдаха, че искат да излязат малко на чист въздух.

Щом напуснаха шумното помещения, двамата уверено закрачиха към близкия парк.

– Навярно има причина, поради която изолирането на човека се явява едно от тежките наказания в рамките на наказателния кодекс, – подхвана разговора Благой.

– Нима не си разбрал, че повечето от хората не искат да останат сами за по-дълго време? – Марин предизвикателно изгледа приятеля си.

– Според теб как може да се дефинира понятието самотата? – повдигна вежди въпросително Благой.

– Може би като болка предизвикана от това, че индивида няма приятели и другари, – предположи Марин.

– Доста хора определят този феномен като „страх от изчезване“, – наблегна Благой.

– И какво правят според теб тези самотни хора? – наежи се Марин.

– Те отделят по-голямо време в социалните мрежи, където се чувстват приети и одобрени. Всяко положително натискане на бутон от мишката за тяхна публикация ги довежда до еуфория, – със съжаление отбеляза Благой.

– Да, но ние сме християни и не трябва да се чувстваме самотни, – размаха ръце въодушевено Марин, – защото имаме непрекъснат достъп до нашия Бог. Не трябва да се страхуваме от това, че някой може да ни изостави или отхвърли, защото Господ защитава сирака и изоставената.

– Да, само Той може да изцелява съкрушените сърца, – съгласи се Благой.

– А с какво може да се запълни празнотата в живота на хората? – попита Марин.

– Бог ни обича. Просто трябва да отидем при Него със целия си багаж от чувства, притеснения, горест и страдание. – тихо каза Благой.

– И ако предадем безсъдържателността на живота си на Господа, Той ще я изпълни с вътрешно удовлетворение и радост, – тържествуващо възкликна Марин.

– Единственото нещо, което трябва да направим е да разберем, че Бог ни съчувства в тежките моменти, а в хубавите ликува с нас. Какво друго ни остава освен да Му се доверим и да не търсим други лишени от смисъл, нелогични и фантастични начини за запълване на празнотата в нас? – заключи Благой.

Може би в тези празнични дни виждаш някой, който все още не е успял да удави в алкохола самотата си. Иди при него и му предложи Господа, като единствен изход от положението му.

Нима не искаш в началото на годината и той да се почувства радостен?!