Асен бе навел глава. Обмисляйки какво го бе сполетяло, сподели със Слави, приятел, който бе винаги до него, особено в трудните ситуации.

– Признавам, че понякога съм се съмнявал в Божията цел и обещание. Казвам го със смущение.

– Е, разбира се, когато нещата не работят така, както си мислиш, че ще станат или не получаваш отговор на молитвата си, ти не разбираш ситуацията, нито я съобразяваш с характера на Бога, – не отговори, а направи разбор на различните положения.

– В такива моменти често имам усещане в себе си, че това не е правилно.

– Когато опората в живота изчезне, надеждата започва да избледнява, а човешката логика губи смисъла си, – добави Слави.

– Можеш ли да ми обясниш защо се случи това? – попита с отчаяние Асен.

– Не мога, аз не съм Бог, – призна си Слави. – Единственото нещо, което мога ти обясня е, че проблема, с който се бориш, е част от Неговата неизменна цел. Бог прави всичко в подходящото време. Някои времена са трудни, а сезоните са сухи, но Той контролира всичко.

– Хвалим Бога, когато благословиите текат, – тъжно се усмихна Асен. – Работата е сигурна и повишение е на хоризонта, заплатата е добра, здравето ни е наред, но ни е трудно да повярваме, когато тези неща не вървят така.

– Насърчаването е обратното на обезсърчението. Надеждата е обратното на отчаянието. Когато приемеш факта, че понякога сезоните са сухи и времената са трудни и че Бог контролира и двете, ще откриеш усещане за Божествено убежище, защото тогава надеждата е в Бог, а не във нас самите, – Слави възторжено размаха ръце.

В тези сезони, когато е трудно да видите Божията цел и обещание, помнете къде е вашата надежда и насърчение – в личността и целите на Господ Исус Христос.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Скоро семейство на Пепо се преместиха в нов дом. Той бе съвсем близко до стария, но въпреки това трябваше да натоварят всички си неща на един камион.

Положението се усложни по-късно, поради времето на финансовите транзакции.

– Колко интересно се получи, – смееше се малкия Пепо, – между покупката и продажбата нашите неща ще останат на камиона. А ние къде ще бъдем през това време?

– Ще се настаним някъде временно, – успокои го майка му.

Те намериха стая за една вечер и там преспаха.

Вечерта Пепо сподели с майка си:

– Изненадан съм, че тук се чувствам като у дома, въпреки че не сме нито в нашия, нито в новия дом.

Майка му се усмихна:

– Така се получава, защото си с тези, които обичаш най-много – твоето семейство.

Исус е нашият постоянен спътник, нашето чувство за „дом“, независимо къде се намираме. Той е с нас в нашите настоящи беди и ни подготвя за място, където ще живеем с Него завинаги.

Въпреки несигурността и промяната, които може да изпитаме като граждани на тази земя, ние можем да живеем постоянно с Него навсякъде, всеки ден.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.

Бе страшна жега . Едва се дишаше. Но на Данчо не му бе до това. Той бе леко разочарован от себе си. Бе изпаднал в трудно положение, а му се искаше да постъпи правилно.

Жельо видя омърлушената физиономия на Данчо и го приближи.

– Жегата ли те мори?

– Не, – неохотно отвърна Данчо.

Жельо го погледна настойчиво. Данчо нямаше начин да се измъкне, добре познаваше приятеля си, за това му разказа всичко. Изля цялата си болка и мъка.

– Преди да се предадеш, знай, че ти си много по-значим, отколкото си мислиш.

Данчо тъжно се усмихна.

– Представи си, че държиш банкнота от сто лева….., – каза Жельо.

– И какво общо има това с моя случай, – прекъсна го нервно Данчо.

Жельо продължи без да се обижда, че приятелят му се е разбързал:

– Министерството на финансите е постановило, че нейната стойност сто лева.

– И? – Данчо нетърпеливо повиши глас.

– С нея ти купуваш продукти. Тази банкнота попада в ръцете на човек, който я използва за подкуп в престъпна сделка. След това тя попада в джоба на наркотрафикант, а после при проститутка. Най-накрая тази банкнота попада отново при теб. Нейната стойност, независимо през какви ръце е минала, си остава сто лева.

– Е? – раздразнението на Данчо нарастваше.

– Колкото и силна болка да преживяваш или загуба, ти оставаш такъв, какъвто те е сътворил Бог.

– Дори и да падна?

– Тогава ще потърсиш Божията помощ и ще продължиш напред. Разбери, ти ще се справиш много по добре със ситуацията, когато си със Господа.