Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Веднъж избухнала война между животните и птиците.

По това време в много неудобно положение попаднал прилепът. Тъй като той можел да лети като птица, така че можел да мине за такава, а същевременно бил и животно.

Трябвало да направи избор  към кои да се присъедини. Но прилепът се отказал да избира и решил да хитрува:

– Просто ще изчакам, а после ще се присъединя към победителя.

Той останал по средата, където бил смазан под натиска от двете страни по време на битката.

Не чакайте последния момент, когато е наложително да вземете решение.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Ние не действаме напук на Бог, просто пропускаме думите Му покрай ушите си.

Бог ни е дал Своите заповеди, но ние не им обръщаме никакво внимание и не защото сме против тях, а защото не уважаваме техния Автор.

Когато разберем, че през цялото време сме проявявали неуважение към Бога, ще преживеем само срам и позор, защото не сме Го слушали.

Колко малко обичаме Бога. На нас ни е по-лесно като че ли да слушаме слугите Му, нечие свидетелство, но не желаем с нас да говори Самият Бог.

Защо се страхуваме от това, което ще ни каже Бог?

Плашим се, защото Той ще ни каже нещо, което ще стане или което трябва да направим, а ние нямаме намерение да го изпълним.

Не поставяме ли Бог в унизително положение? Той се грижи за нас, а ние като капризно дете не му обръщаме внимание.

Господи, защо сме толкова упорити и нечувствителни?

Истинската радост от чуването на думите Му се смесва със срама, че дълго време изобщо не сме искали да приемем съветите Му.

Един ден на Цоко се обади синът му Велко:

– Тези дни ще мина през село. Какво ще кажеш да излезем някъде заедно.

Жената на Цоко отдавна бе починала, а децата му се разпиляха в големите градове. Дъщеря му се омъжи във Варна, а синът му замина за Пловдив.

Старецът са радост прие поканата, защото синът му постоянно пътуваше, често отсъстваше от страната и отдавна не го бе виждал.

Когато двамата се събраха отидоха в местния ресторант, където предлагаха чудни деликатеси. С тях привличаха хора, които им гостуваха от много далече.

Баща и син имаха много неща, които трябваше да споделят един с друг. Не можаха да се разделят в близките 3-4 часа.

Накрая Велко плати сметката, а на изненадания си баща каза:

– Дай тези пари на някой, който наистина се нуждае от тях.

И Цоко прибра парите, които бе приготвил за обяда.

След като се разделиха, старецът тръгна към градинката в центъра на селото. Там чу зад гърба си слаб глас:

– Извинете. Днес загубих портфейла си и сега няма с какво да платя в хотела, където съм отседнал. Можете ли да ми помогнете?

Цоко почувства, че трябва да помогне на този младеж. Извади парите, които бе предвидил за обяда и ги подаде на младежа. След това добави:

– Ще се моля за вас.

– Много ви благодаря, – в очите на младия човек се появиха сълзи.

„Явно Бог иска да споделяме неговата любов и милост на всяко място, – каза си Цоко. – Господ винаги е готов да ни помогне, независимо в какво положение сме. Така и аз трябва да бъда готов, да помагам на хората, които имат нужда“.