Група тинейджъри с ръководителката си влязоха в новооткрития универсален магазин. Момчетата смутено се оглеждаха наоколо, а момичетата забелязваха и най дребните неща в украсата, допълненията към щандовете, необичайния интериор, до сега неприлаган към никоя друга сграда.
Групата пое навътре. Всеки разглеждаше нещата, които го интересуваха, но гледаше да не се отдалечава много от другите.
Пазаруването завърши успешно и всички се насочиха към изхода. Изведнъж едно високо слабо момче усети, че някой му бърка в джоба. Погледна объркано жената, която нахално се опитваше да му набута в джоба кутия цигари. Извика смутено:
– Какво е това? Какво искате от мен? Махнете тази кутия от мен.
Момчето се изчерви и пъпките избили по лицето му още повече изпъкнаха на слабото му лице. Очилата му потънали в лека мъгла нацяло объркаха младежа.
Ръководителката на групата приближи, за да разбере какво се е случило:
– Какво става тук? – попита тя едрата жена увита в кафяв вълнен шал под, който се подаваше поизносена черна пола.
– Исках само да му продам една кутия цигари, – с дрезгав глас избоботи жената, – а той крещи, като проскубано пиле.
Момчето окопитило се, бързо каза:
– Но аз не пуша.
Жената го изгледа злорадо и се изсмя:
– Ти мъж ли си?… Не пушел…., – жената махна с ръка и се отдалечи от групата.
Така и не можаха да разберат логиката й. Ако не пушиш не си мъж или щом си мъж трябва непременно да пушиш. Групата дълго се вълнуваше след случилото си. Едни подкрепяха гледната точка на тази странна жена, а други се присмиваха на съученика си. А момчето беше смутено и объркано. Какво лошо има в това, че не пушиш?

Живял някога един сеньор и веднъж той решил да попътешества из Европа. Когато пристигнал на летището в Обединеното кралство на летището купил пътеводител за замъците и тяхното разположение на островите. Там били посочени възможните дни и часове за посещение, някой от тях били доста ограничени. На една от страниците мъжът забелязал специално предложение „Екскурзията на твоя живот“.
На снимка се виждал замък, който с нищо особено не се отличавал от другите, но мъжът пожела да посети именно него. В пътеводителят се казвало, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се взимало предплата, но се изисквало да бъдат договорени предварително деня и часа на посещението.
Заинтригуван от необичайното предложение, човекът още същата вечер позвънил в хотела и се договорил за всичко.
Всичко в света се развива по определени закони.
На вратата го посрещнал приветливо човек с карирана пола.
– Другите влязоха ли вече?
– Другите ли? Посещенията на замъка са индивидуални и услугите на екскурзовод тук не предлагаме.
Без да споменава нещо за работно време, той запознал сеньора със историята на замъка и особено наблегнал на всички по забележителни места и вещи в него, като картини на стените, доспехите, военните оръжия, катакомбите и стаята за мъчения в подземния затвор. Когато приключил му връчил една лъжичка.
– Това пък за какво е? – попитал посетителят.
– Ние не взимаме входна такса. А стойността на екскурзията оценяваме така. На всеки посетител даваме лъжичка запълнена догоре с пясък. В нея се събират точно 100 грама. След завършване на обиколката ние премерваме останалия пясък в нея и искаме по един паунд за всеки разпилян грам.
– А ако аз не разсипя нито един грам?
– Тогава вашето посещение в замъка ще бъде безплатно.
Посетителя се учудил, но това условие го развеселило. Гостоприемният домакин напълнил лъжичката с пясък и мъжът започнал пътешествието си. Уверен в устойчивостта на ръцете си той бавно изкачил стълбите, без да откъсва поглед от лъжичката. На горния етаж близо да залата на броните, той решил да не влиза там, защото вятърът можел да отвее част от пясъка му и за това предпочел да слезе надолу. Минаваш покрай залата с военните оръжия, стоящи под стълбите, той осъзнал, че за да ги види по-отблизо трябва да прескочи парапета. Но това би било опасно, защото съдържанието на лъжичката ще се разсипе. Така той се ограничил с оглед на стаята отдалече. По същата причина не слязъл и в подземния затвор, защото там трябвало да се спусне по стръмно стълбище. Много доволен той стигнал до началото на своето пътешествие, където го чакал домакина с везни в ръце. Пясъкът от лъжичката бил изсипан на везната.
– Невероятно, вие сте загубили само половин грам. – Поздравявам ви, вашата визита в замъка се оказа безплатна.
– Благодаря.
– А хареса ли ви обиколката? – попитал домакинът.
Туристът след малко колебание решил да бъде откровен
– Не много. Аз през цялото време си мислих за пясъка в лъжичката и не се оглеждах много в страни.
– Какъв ужас! Добре, за вас ще направя изключение. Аз отново ще напълня лъжичката ви, защото са такива правилата, но забравете за пясъка. След двадесет минути  идва следващия посетител. Трябва да се върнете преди да е дошъл.
Без да губи време, сеньорът взел лъжичката и побягнал към залата с оръжията, хвърлил бърз поглед към експонатите, през глава се спуснал надолу по стълбата към подземния затвор. Там той не се задържал нито минута, защото времето вървяло. Летял по стълбите сякаш бил с криле и накланяйки се разсипал остатъка от пясъка в лъжичката. Погледнал часовника си и осъзнал, че са изминали едва единадесет минути. Не останало време да види пушките. Бягайки към изхода той предал празната лъжичка на домакина.
– Не е останал грам пясък, но не се притеснявайте, ние сме се договорили. А как беше сега? Доволен ли сте от екскурзията?
Посетителят не знаел какво да каже.
– Всъщност, не, – отговорил накрая той. – През цялото време си мислех, че закъснявам и разсипах целия пясък, но честно казано не получих никакво удовлетворение.
Домакинът запалил лулата си и казал:
– Има хора, които минават през замъка на живота си, опитвайки се да не плащат нищо и не могат да се насладят да пътешествието си. Има и други, които са винаги забързани, губят всичко и също не получават удоволствие от живота. Много малко хора разбират наука на живота. Те откриват всяко нещо и се наслаждават на всеки момент. Знаят, че за всичко се плаща, но разбират, че живота си струва да го изживеят такъв.

Слънцето немилостиво прежуряше. Хората отчаяно бършеха потните си челата, но упорито вървяха забързани нанякъде. Работа, задължения, грижи….

Пешеходният мост над Марица не оставаше спокоен и в най-горещите часове на деня. Мъже, жени, деца и юноши се движеха като разбунен мравуняк в огнения пек. Някои търсеха закрила под  прохладните сенки на дърветата, морно свели корони в края на моста.

Тук често можеш да срещнеш една жена. Времето бе набраздило лицето ѝ, а слабата ѝ кокалеста ръка винаги държи празна пластмасова чаша за кафе, която протягаше към минаващите. С умоляващ поглед и почти неразбираеми думи, тя очакваше помощ. Черната рокля и наметнатия отгоре тъмен шал ѝ служеха като броня срещу равнодушието на хората. За нея нямаше жега и студ. Стоеше неотклонно на поста си, протегнала ръка с надежда.

Този ден тя не бе сама. Седнала под сянката трудно дъвчеше голям комат, който държеше с треперещата си ръка. От време на време отпиваше мляко от пластмасова кофичка. До нея бе приседнала женица със избеляла забрадка, овехтяла пола и синя блуза на квадрати. Тя говореше тихо, а възрастната жена от време на време кимаше с глава. Между двете жени цареше разбирателство и любов. Старицата жадувала толкова време за внимание и нежност, най-после бе получила своя дял.

Големият град сковава човека между бетони сгради. Отнема му всичко човешко и го превръща в звяр. Но не във всеки град е така.

Пловдив градът под тепетата, облян с зеленина и изпънен със загадъчност, покорява всеки свои посетител. Не само със Старият град, Античният театър, паметниците си, панаирът, тунелът, легендарните си зевзеци,…., а с нещо много по-въздействащо. Отзивчивото и благородно отношение на хората, пропито с много любов и доброта. Това не се описва с перо, нито може да се нарисува с четка. То се усеща само със сърцето.

Скоро в азиатските медии се пусна слух, че в Китай се произвеждат препарати от мъртви деца, предимно от аборти. Журналисти от Корейската телевизия решили да проверят дали това е така.
Кореспондентите наистина успели да намерят фармацевтична компания, на която се продават мъртви деца. Те били предимно от аборти или мъртво родени бебета. Оказало се, че сътрудниците на клиниките веднага съобщавали на компанията ако има налице мъртво дете.
Разследването не спряло до тук. Бил разкрит и процеса за направата на таблетки от такива трупове. Първоначално държали телата в хладилник, а след това ги изсушавали в специална микровълнова печка. След това изсушеният материал се стривал. С получената смес пълнели капсули.
Групата от разследващи журналисти успяла да се снабди с такива таблетки. При направеният анализ се установило, че 99,7% от тях са направени от човешко тяло. Учени успели да отделят изолирани останки от нокти и коса, по които определили пола на  мъртвото дете.
Резултатите от своите изследвания журналистите са показали в документален филм на южнокорейския канал SBS TV.